Мамен Санчес: Каймакът на обществото

– Тереза на една яхта! Не може да бъде!

– Фотографите твърдят, че мъжът, който управлявал яхтата, е бил тайният й любовник и че става дума за бягство.

Поех си дъх. Винаги съм казвала истината на баща си. Без изключение.

– А не бихме ли могли да ги убедим, че момчето е някой служител в къщата, който води младоженката на лекар? – предложих аз. – Или пък лично лекарят я кара в болницата?

– Пият шампанско – отвърна той.

– Не се ли връзва?

– Не мисля. Но нека поговоря с тях. Ще видя какво ще постигна.

– Няма нещо, което да не можеш да постигнеш – напомних му аз.

После разговорът ни прие по-личен характер. Каза ми, че сестра ми цял ден била като отнесена, че къщата отново се напълнила е цветя и че брат ми отново протестирал заради постоянното звънене на вратата, което го разсейвало от подготовката за изпитите.

– Знаеш ли какво става със сестра ти?

– Влюбена е, татко, какво да й става!

– В кого?

– В един много симпатичен италианец. Ще го видиш.

На отсрещната страна на линията настана мълчание.

Представях си недоволното му лице. След малко отново заговори:

– Няма ли достатъчно чудесни момчета в Испания, та трябваше да ги търсите в чужбина, тя в Италия, а ти в Англия?

По онова време светът беше много голямо място. Писмата пътуваха с дни, а за да поддържа човек връзка е любимите хора отвъд океана, се нуждаеше от стационарен телефон и много силна воля.

– Ще ги накараме да научат испански – обещах му аз. – И да живеят в Мадрид. И да прекарват ваканциите с теб. И ще се омъжим вкъщи, децата ни няма да напускат квартала през целия си живот и...

Нелсън, който отдавна гледаше към ъгъла, където говорех по телефона, посочи часовника си и ми направи жест да побързам, защото слънцето вече залязва.

– Дочуване, татко – казах аз. – Обичам те много. Винаги ще бъдеш мъжът на живота ми. Целуни мама, сестра ми и брат ми и бабите.

Затворих телефона е премрежени от сълзи очи като някоя глупачка, сякаш се сбогувах с него завинаги. Съзнавах обаче, че в живота ми започва нов етап, че току-що излязлото от черупката създание, което е на път да скочи в неизвестността и може да си счупи главата, съм аз.

– Време е за белобузите гъски – напомни ми Нелсън, сочейки хоризонта. – Ще се появят всеки момент. Ще дойдат да пренощуват на езерото.

Последвах го по каменистия път, който водеше към брега на езерото. Той ми помогна, когато се спънах, наметна ме с якето си, за да не ми е студено й разчисти място сред храсталаците, където седнахме да чакаме.

Тогава заговори:

– Всичко това, приятелко...

Не поисках да го прекъсвам. Нелсън потегляше бавно и спираше рязко. Беше като мерцедеса на баба ми по бащина линия или като асансьора в къщата на баба ми по майчина линия.

– Всичко, което преживяхме напоследък – продължи той, – имам предвид запознанството ми с Тереза, сватбата, репортажа в списанието ти... Мисля, че може би е част от своеобразен космически план.

– За да можеш да се учиш от опита ли? – предположих аз.

– Не.

Погледна ме в очите. Помислих, че няма да се осмели да изрече на глас това, което мислеше. Поколеба се. И накрая каза:

– За да мога да срещна теб.

Много бавно наклоних глава към него. Бях чувала, че англичаните не умеят да се целуват. Но в момента, в който устните ни се докоснаха, ме заля гореща вълна, ръцете му ме обгърнаха, тялото му се преплете с моето и двамата престанахме да дишаме, да мислим, да бъдем отделни индивиди и се превърнахме в едно същество, в едно цяло.

Беше епична целувка, чието великолепно изпълнение заслужаваше да бъде обезсмъртено от някой папарак, проследил ни безшумно, предпазливо, за да увековечи този момент, скрит между клоните на дърво или зад някой храст

В действителност международната преса бе изгубила всякакъв интерес към Нелсън. Без Тереза Троти до него той не беше нищо повече от онези ексцентрични английски аристократи, които прекарват половината си живот на село, а другата половина – заровени сред купчина книги по зоология. С една дума, точно това, за което копнеех – поляна сред гората, карирано одеяло, две кучета, три-четири здрави и румени дечица, гумени ботуши, пикник с плетена кошница, бинокъл и ято гъски, прелитащи в синьото небе.

Докато се целувахме, чухме зад нас шума от крилата на белобузите гъски. Дойдоха както предния път, предшествани от пронизително крякане и плясък на криле. Кацнаха върху повърхността на езерото и започнаха да танцуват, въртейки се по водния дансинг, без да се притесняват от присъствието ни. Може би не ги беше грижа, че една влюбена двойка е нахлула на територията им, или пък великодушно се съгласяваха да я споделят с нас.