Мамен Санчес: Каймакът на обществото

Бях потънала в тези размишления, когато очите ми – които се бяха върнали в орбитите си – се срещнаха с очите на Нелсън Ноланд.

Казах ли, че неговите бяха с лешников цвят? Като неспокойния поглед на царски орел?

Видя ме, разпозна ме, усмихна ми се. Повдигна рамене. И не отдели дълго време погледа си от мен. Огледа роклята „Блумарин“, голите рамене, правата черна коса, носа, който винаги съм смятала за твърде голям, но баба ми го обожава, устните, които бих искала да са други, като например на Кели Леброк в „Жената в червено“, гърдите ми, които също бих искала да са на друга, извивките на талията ми и ханша, краката ми и седефения цвят на ноктите ми. После погледът му на граблива птица отново се заби в зениците ми.

„Здравей, приятелко“ – прочетох по устните му.

Нямах смелостта да му дам страшната новина за бягството на Тереза с друг мъж. Сам ще научи, помислих си. И седнах на една пейка от страната на гостите на младоженеца.

Минаха още няколко дълги минути. После един от помощниците на архиепископа се приближи до Нелсън и Кара и им прошепна нещо на ухото. Предполагам, че ги е помолил да го последват в ризницата, за да им съобщи новината.

Глух шепот се разнесе в черквата. Слънцето срамежливо се скри зад витражите и както беше казала Кара, блеснаха изкуствени светлини, които осветиха кръглия прозорец и фасадата, предизвиквайки възхищението на присъстващите.

Тогава видях Кара да излиза от ризницата, където беше влязла няколко минути по-рано, е разстроено лице, трепереща, но все още запазила хладнокръвие. Приближи се до микрофона и каза:

– Приятели. – Твърдият и дори весел глас на приятелката ми контрастираше на тревогата, която беше изписана на лицето й. – Младоженката ще се забави малко. Предлагам да се преместим на терасата, където ще сервираме напитки, докато тя се приготви.

Нямаше и следа от Нелсън. Хората забелязаха това. Докато пиеха първото си следобедно шампанско, обсъдиха няколко вероятности: че Марио Тестино се е забавил е фотосесията, че Валентино е объркал размерите на младоженката и сега цял взвод шивачки оправят грешката му...

Представих си мъчителните моменти, които изживяваха обитателите на вила Троти – сълзи, викове, проклятия и гълтане на успокоителни. Кара сигурно се беше отпуснала безсилно в някое кресло, пиеше вода на малки глътки и си вееше с един от картоните е менюто, докато гневният Томасо се опитваше да залови бегълците, като вдигаше на крак всички карабинери от района на Ларио.

А Нелсън? Каква ли е била реакцията му пред тази гръцка трагедия? Какво повелява британското възпитание за такива случаи?

Бях потънала в тези размисли, когато ми се стори, че чувам тихи тъжни звуци на пиано, долитащи от вътрешността на празната черква.

Тръгнах натам, като си представях сцената, която щеше да се разкрие пред мен, когато влезех през вратата. В някое кътче на черквата, вероятно в най-тъмния ъгъл, подобно на арфата на Бекер, и полускрито от огромен букет цветя, с които бе украсен храмът, сигурно имаше старо забравено пиано, покрито с прах. Пред него навярно седеше Нелсън Ноланд с разбито сърце и свиреше тъжна мелодия като прелюдия към оперетата, която щеше да започне веднага щом бягството на Тереза с друг мъж станеше публично достояние.

Носеше се мирис на цветя и запалени свещи. Пианото наистина се намираше в дъното на малък страничен параклис, осветен от стотици трепкащи свещи.

Не посмях да прекъсна този толкова съкровен концерт, така че седнах в края на най-близката пейка, откъдето можех да съзерцавам гърба му, наведен над клавишите, напрегнатите мускули на врата му, тила му и косата му.

Разпознах веднага мелодията, която свиреше – „Мост над бурна река“ на Саймън и Гарфънкъл, – въпреки че въвеждаше вариации в оригиналната версия, която я правеше още по-жална.

Знаех текста наизуст. Започнах да пея тихичко и Нелсън потръпна, като усети присъствието ми, но не вдигна глава, нито се обърна към мен. Просто продължи да свири и това ми вдъхна смелост да запея по-силно и да се приближа бавно до него, докато накрая той се отмести и ми направи място до себе си на старата пейка, тапицирана е червено кадифе.

„Когато се почувстваш изгубен, когато нещата се объркат, а приятелите ги няма, аз ще бъда до теб. Когато нощта безмилостно се стовари върху теб, ще те утеша. Ще протегна ръка и ще ти бъда мост над бурната река, когато настане тъмнина и болката те изпълни.“

Въодушевих се, признавам. И първоначалният боязлив шепот постепенно се превърна в пеене е цяло гърло и дори мисля, че леко подскачах на задните си части, когато в песента започна да се говори за мечти, които ще се осъществят, и уверява, че винаги ще плава до него. Тогава Нелсън взе възможно най-доброто решение – да сложи край на целия този абсурд.