Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– За теб, да.

И излязох от стаята, като затръшнах вратата, защото беше почти осем часът, тристата гости отдавна бяха напуснали „Белведере“, бяха се натоварили на водните таксита, които в този юнски ден направиха оборот като през целия август, и сигурно вече чакаха нетърпеливо в църквата тържествената поява на булката – без воал – под ръка с баща си, докато Нелсън Ноланд и мащехата му, Кара, бяха заели мястото си пред олтара и от време на време дискретно се обръщаха към вратата, за да не пропуснат момента, в който Тереза щеше да се появи усмихната победоносно.

Когато слязох на кея и установих, не там няма нито едно водно такси, осъзнах, че бях предвидила всичко, освен собствения си превоз до вила Троти. Щях да пристигна много късно. Щях да пропусна появата на Тереза, романтичното й преминаване по пътя към черквата сред хортензиите, стъпвайки върху белите цветчета, които шаферките й щяха да хвърлят пред нея. Нито щях да видя – вероятно със замъглени от сълзи очи – усмивката на Нелсън в момента, когато вратата на черквата щеше да се отбори и срещу светлината щеше да се открои силуетът на младоженката под ръка с баща си. Нито щях да стана свидетел на щастливата среща на младоженците пред олтара. Нито щях да чуя думите на свещеника: „Събрали сме се тук, пред очите на всевишния и пред присъстващото множество, да съберем този мъж и тази жена в свещен съюз“.

В този момент се разнесе грохот и зад гърба си открих виновника, нарушил спокойствието на езерото. Уилям Карсън ми се притичваше на помощ, както бе правил много пъти, на борда на великолепната си „Рива“ с мотор от триста конски сили.

– Качвайте се! – извика ми той.

С един скок се озовах на борда и се тръшнах на седалката до него, заплетена в полите на копринената си рокля. Карсън изглеждаше зашеметяващо с перфектно сресаната си чуплива коса, със светлите си очи, с искрящия си поглед и с онази толкова привлекателна начеваща брада. Носеше кожено яке, бяла риза, спортен часовник. В дясната си ръка – с лявата управляваше волана на лодката – държеше мобилен телефон, „Моторола Интернешънъл 3200“, тежък като тухла и с антена с размера на показалка на учител от основно училище. Беше по-хубав от телефона на баща ми, но доста примитивен в сравнение с тези, които щяха да се появят по-късно.

– На сватбата ли отивате?

Кимна с глава. Забелязах, че горните две копчета на ризата му са разкопчани и че няма нито едно косъмче на гърдите си.

– Без фрак?

– Наистина отивам на сватбата – каза той, – но не за да присъствам на нея, а за да я осуетя.

В същия момент нещо привлече погледа ми. На един прозорец на хотела – оказа се, че е моят – сестра ми подскачаше и отчаяно размахваше копринена кърпичка. Шумът на мотора ми пречеше да чуя какво вика. Наострих уши. Дочух: „Не в Нелсън“.

– Какво казваш? – изкрещях аз, като поставих ръцете си като фуния около устата, за да ме чуе.

– Не в Нелсън! – повтори тя.

Не разбрах какво искаше да ми каже с тази фраза. Тя я повтори няколко пъти и като видя, че аз свивам недоумяващо рамене, изпълни дробовете си с въздух, напрегна мускулите си и с двете гласни струни, които бяха събудили толкова надежди в майка ми да сформира някой ден полифоничен хор с изумителните гласове на децата си и бъдещите си внуци, изрева: „Тереза не е влюбена в Нелсън, а в друг!!!“. Думите й отекнаха над цялото езеро подобно на гръмотевица, защото в същия момент, в който сестра ми ги произнасяше, Уилям Карсън бе угасил мотора на лодката, за да се обади по телефона, и звуковите вълни отскочиха от склоновете на планините и от върховете им, разпръсвайки се като фойерверки над главите ни.

– Whatever you say, darling [53] Каквото кажеш, скъпа, (англ.) – Б. пр. – казваше Карсън на събеседницата си по телефона.

После отново запали мотора на лодката си, помоли ме да се хвана здраво, подаде ми футуристичния апарат, сложи си слънчевите очила и се впусна като стрела към тъмните и заплашителни води на езерото.

В същия момент във вила Троти забиха четирите камбани на църквата, оповестявайки, че часът на сватбата е настъпил.

Флотилия от най-разнородни съдове беше обсадила възвишението, което се вдаваше като нос в езерото, и цяла армия от папараци на борда им щракаха с апаратите си наляво и надясно. Телеобективите им бяха огромни, приличаха повече на дула на оръдия, отколкото на увеличителни лещи. Предположих, че ще запечатат и момента на главоломното ни пристигане, и се уплаших, че когато баща ми получи снимките и ме разпознае на борда на този метеор, управляван от един непознат, кръвното му налягане неминуемо ще се повиши.