Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Профучахме край папараците на милиметри, като ги опръскахме, разклатихме нестабилните им лодки и предизвикахме вълнение като от земетресение и заобиколихме полуостров Лаведо със скоростта на светкавица сред ругатни, произнесени на италиански. Би могло да се каже, че завършихме състезанието със зашеметяващ дерапаж, все едно че лодката ни беше болид от Формула 1 .

Уплаших се, че ще се забием в каменната стълба на стария кей, който беше скрит под арки, покрити с бръшлян, но Карсън направи съвършена маневра. Спря „Рива“-та на точното място, хвърли едно въже, завърза го за една издатина и ми каза:

– На ваше място щях да сляза.

– Мисля, че заслужавам обяснение, Карсън – възразих аз.

Той се подвоуми, преди да се реши да заговори. През това време хвърлих бърз поглед наоколо и забелязах бутилка с френско шампанско, изстудяваща се в кофичка с лед, и нещо като блини с черен хайвер на сребърен поднос.

– Ще бъда кратък – предупреди ме той, – защото в момента не сме в положение да водим дълъг разговор.

После ми обясни с няколко изречения – шест-седем, не повече – как между него и Тереза Троти се е породило неудържимо привличане, което за няколко месеца се превърнало в бурна страст

– Случи се точно на 12 януари в единайсет часа преди обяд, в същия миг, в който тя прекрачи прага на „Джийвс & Хокс“ и очите й срещнаха моите за пръв път – разказа той.

Тя му била обяснила по телефона, че й трябва елегантен тоалет за фотосесия (моята) и си уредили среща, за да го избере лично. Обикновено поръчката я изпълнявал някой служител, но в този случай, като се имало предвид името на клиентката, Карсън предложил да я разведе из магазина. Пили шампанско, разговаряли, смели се, отново се срещнали два, три пъти... докато един ден разбрали, че са лудо влюбени един в друг.

– Тереза не искаше да се омъжва, но се страхуваше от реакцията на баща си. Господин Троти е властен мъж. Обещах й, че в деня на сватбата ще я чакам със запален двигател. Че ще дойда да я взема, ако тя така поиска.

И двамата машинално погледнахме към мобилния телефон, поставен върху задната седалка. Очевидно обаждането се беше състояло.

В този момент на горната площадка на стълбата се появи полицай. Той докосна с ръка колана си, за да покаже, че е въоръжен.

– Спокойно – казах му аз. – Закъснявах и този услужлив кавалер ме докара с лодката си.

Думите ми имаха ефект. Полицаят ни поздрави отгоре, слезе по стълбата вече по-спокоен, извади от джоба си списък и след като ме попита за името, установи, че аз наистина съм сред поканените. После ми предложи ръката си; каза, че стълбата е опасна, благодари от името ми на мистър Карсън за любезността да ме докара във вила Троши и заедно се качихме по каменните стъпала, покрити с мъх.

Веднага щом се отървах от любезния полицай, вече на няколко метра от църквата, аз се насочих към балюстрадата, откъдето се виждаше част от стария кей.

„Рива“-та продължаваше да е там, но Карсън беше изчезнал.

Вдигнах поглед към главната сграда. Видях, че прозорецът на Нелсън е затворен, а на един страничен балкон забелязах една бяла фигура да се надвесва от балкона. Без съмнение това беше Тереза, облечена в роклята си от Валентино.

Предположих, че Томасо Троти чака нетърпеливо дъщеря си в подножието на стълбата заедно с шаферките, е Марио Тестино, с моите фотографи и с организатора на събития, който навярно беше на ръба на нервна криза. Не виждах как Тереза и Карсън щяха да минат оттам, без да бъдат забелязани.

Тогава, кълна се, някой спусна от балкона въже от усукани и завързани един за друг чаршафи и по него слязоха прегърнати двамата бегълци, които, щом стъпиха на земята, се затичаха по склона на градината към кея.

Двама полицаи ги забелязаха отдалече, извикаха им „Стой!“, втурнаха се след тях, като прескачаха храсти, събаряха саксии с цветя и се подхлъзваха по тревата. Не бяха особено атлетични, ако се съдеше по шкембетата им, и не успяха да се приближат на по-малко от сто метра от двойката.

От друга страна, трябва да се отчете и стъписването им – ставаше дума за булката, облечена в бяло, обгърната от дантели и тюл, с развяваща се на вятъра руса коса, с диамантени обици на ушите, е блестящ скъпоценен камък на безименния пръст, при това тя нямаше вид на похитена; тъкмо обратното, беше се вкопчила в ръката на освободителя си като в спасителен пояс. Не е чудно, че полицаите изпитваха екзистенциални съмнения относно естеството на мисията си. Дали трябваше да спрат бегълците, или да улеснят бягството им?