Мамен Санчес: Каймакът на обществото

Баща ми бе възприел една теория, която беше чул отнякъде и която според него пасваше идеално на убежденията му: „В този делови свят – обясняваше той с леко разширени ноздри, знак, че говори по-скоро шеговито – има два вида предприемачи. На първо място, онези, които вярват, че по някаква свръхестествена космическа случайност децата им са дошли на този свят, надарени с удивителни заложби: изключителна интелигентност, вродена прозорливост и талант или необикновени способности да осъществят успешно всеки проект, с който се захванат – Тук той правеше драматична пауза, след което добавяше тържествено: – На второ място, това са предприемачите, които нямат деца“

Следвайки тази философия дословно и изпълнен с убеждението, че сестра ми, брат ми и аз сме три феномена на природата, той си постави за цел да ни държи в течение на семейните дела и още от много малки ни въведе във вълнуващия свят на издателската дейност, като споделяше с нас ежедневните си грижи и изслушваше търпеливо предложенията ни.

Затова, когато навърших двайсет и две години, той изпълни най-горещото ми желание и ме изпрати в Париж като моден кореспондент на списанието ни. Издокарана е официален син костюм „Армани“ и с бележник в ръка, аз бях изпълнена с решимост да интервюирам най-великите модни дизайнери – Версаче, Валентино и Лакроа.

Придружаваше ме една пленителна херцогиня – интересна, стройна и елегантна жена, която в младостта си бе работила като модел на висша мода и бе завързала близко приятелство с всички световни модни къщи и най-вече с техните непристъпни творчески гении. Тя ми отвори вратите на най-изисканите кръгове и ми осигури място на първия ред, за да мога да съзерцавам невероятния спектакъл на модата в цялото й великолепие. Присъствах, запленена, на зашеметяващите ревюта, имах шанса да разговарям с някои от най-красивите жени на планетата и да се запозная със създателите на тези толкова възхитителни колекции.

В следобеда на последния ден седнахме да изпием по питие в бар „Хемингуей“ в хотел „Риц“ заедно с две много близки приятелки на херцогинята. Бяха приблизително на нейната възраст; много добре прикрити петдесет години, приблизително с нейното социално положение и приблизително със същото невероятно умение за лек и забавен разговор.

По-високата, омъжена за потомствен аристократ, беше англичанка, от онези, истинските, които могат да се катерят по генеалогичното си дърво до върха на британския небосвод и да изнамерят измежду прадедите си някой от онези крале, способни да затварят кралици в кули и да отсичат глави на огорчени любовници.

По-дребната, изключително симпатична и усмихната жена, имаше средиземноморски черти и по-конкретно – италиански. Беше словоохотлива, енергична и сърдечна. Представиха ми я официално като почитаемата херцогиня Ноланд, но тя настоя да я наричам Кара.

Приятелството ни започна спонтанно веднага щом херцогинята (моята) й обясни, че семейството ми притежава едно от най-известните списания в Испания. Италианката, която – както ни каза – имаше много приятели в Севиля, тутакси разпозна името на списанието и разпалено заяви, че харесва много изданието, чудесните неща, които публикува, кралиците и принцесите, които красят страниците му, разкошните приеми, толкова романтичните сватби... А после с въздишка изказа съжаление, че няма италианска версия, за да може да го чете на родния си език.

Отбелязах си мислено тази идея, за да я предложа на следващата работна среща, и я помолих да ми даде цялото си име и адреса си в Англия, за да й пращам редовно екземпляр от моето списание, макар и на испански.

– Херцогиня Ноланд, Ноланд Тауърс, Оксфордшър – издиктува ми тя толкова бързо, че едва успях да запиша данните, после се извини, че очаква важно обаждане в апартамента си, и се изкачи с елегантна походка по бялата мраморна стълба, застлана с килим в червено и златно.

Веднага щом се изгуби от поглед, другите две дами се наведоха поверително към мен.

– Кара е прекрасна жена – бяха единодушни и двете, – но мъжът й е пълна развалина. – В това също бяха единодушни. – И много ексцентричен. Говори се, че е пропилял цялото семейно богатство. И че са напълно разорени. – Последното моята херцогиня го каза на испански.