Мамен Санчес: Каймакът на обществото

– Имам предвид това, което е като пухен анорак, но за легло.

– Спален чувал?

Докато се опитвахме да разрешим екзистенциалните си съмнения, прекосявахме гъста гора от дъбове и букове, чиито листа вече се обагряха в жълто и червено от първите дъждове на настъпващата есен. Денят – дванайсети септември – беше влажен и мрачен. Идеален пейзаж за изискано погребение.

След последния завой на пътя сред мъглата изникна внушителният силует на къщата и зашеметени от нейната величественост, двете със сестра ми не продумахме нито дума, докато не спряхме колата на площадчето пред вратата от ковано желязо, където вече се бяха наредили много други коли със съответните шофьори с вратовръзки.

Сградата – шедьовър на късния барок – беше голяма колкото замъка „Ла Гранха“ и имаше две фантастични кули – именно на тях дължеше името си. От двете страни на главния вход имаше по две колони, високи около десет метра. Градините бяха безкрайни, лабиринтите – ослепително зелени, фонтаните – огромни, ливадите – необятни.

– Но нали са разорени? – учуди се сестра ми, която бях запознала по време на полета с деликатното финансово състояние, в което се предполагаше, че се намира семейство Ноланд.

– Така ми бяха казали.

Тогава осъзнахме, че що се отнася до парите или по-скоро до липсата им, те също като времето са относителна величина, финансовото неблагополучие на семейство Ноланд не можеше да се сравнява с което и да е друго. Придобиваше истинското си измерение само в конкретен контекст и именно с него ни предстоеше да се запознаем.

Застанахме вдясно от вратата и се сляхме с облечените в черно присъстващи. До нас, мълчаливи и тържествени, строени в протоколен ред, се намираха някои от аристократите, чиито лица често се появяваха на страниците на списанието ни издокарани с широкополи шапки и цилиндри или с прекрасни диадеми е диаманти и перли. Сега бяха позагубили присъщия си блясък – траурът и скръбното изражение състаряват много – и беше трудно да ги разпознаем. Въпреки това със сестра ми прехвърлихме имената им наум: сред тях бяха херцозите Глостър, принцовете Майкъл Кент, виконтите Линли, сестрите Митфорд, които образуваха внушителна редица.

Помощният персонал на двореца се нареди от двете страни на пътя; бяха поне четирийсет души в униформа, по двайсет от всяка страна. Внезапно в настаналата тишина прозвуча плющене на камшик.

Тогава се появи катафалка, теглена от два коня, нагиздени с черни пера от марибу. Караше я кочияш с цилиндър, а от двете му страни стояха две момчета, също облечени парадно. Стените на колата бяха от прозрачно стъкло и във вътрешността му, потънал в цветя, се виждаше ковчегът, покрит с плат, на който беше избродиран гербът на фамилията.

Начело на кортежа вървеше Кара, дребна и крехка, с черна шапка и с воал от черна дантела, хванала подръка висок и атлетичен младеж. Изглеждаха много самотни. Много осиротели. Беззащитни и изгубени сред хората.

– Това е Кара. – Посочих я на сестра ми с жест на главата, когато приятелката ми мина пред нас, без да ни види.

– А момчето?

– Предполагам, че е синът на мъжа й.

Коментарът не беше наложителен. Сестрите се разбират без думи. Моята обаче е от онези, които предпочитат да изразяват на глас всичко, което минава през ума им, било то нужно, или не.

– Готино парче – прошепна тя.

Редиците се разтуриха и херцози и принцове, прислужници, селяни, мъже и жени, дошли от четирите краища на британските острови, се смесиха и тръгнаха след зловещата катафалка.

Погребението беше тъжно и мълчаливо. Зейналият срещу черквата гроб, граченето на един гарван, гъстата мъгла, вялата молитва, зловещият звук на кожените ремъци и глухият звук, с който ковчегът се удари в дъното, старите надгробни плочи и зеленият мъх, кашлица, въздишка, подрънкването на звънчетата и пръхтенето на неспокойните коне, звънът на камбаните, прошепнатите съболезнования и стъпките върху чакъла, скръбното шествие на близките приятели, утешаващи вдовицата, преди да се сбогуват с нея с обещанието скоро да я навестят да пият чай.

Дойде нашият ред да се приближим.

– Здравей, Кара – прошепнах аз. – Моите съболезнования.

Прегърнах я. Дадох си сметка колко е отслабнала. Усетих крехките кости, бледата и студена кожа, влажните й бузи. Тя се изненада, като ме видя. Не ме беше очаквала. Стисна силно ръцете ми, давайки ми да разбера, че присъствието ми й вдъхва сили, успокоява я.