На входа на заведението се виждаше живописна табела, на която бяха изобразени корона, герб и лъв. В задната част имаше градина с дървени маси и пейки, и перила, отделящи я от гората, през която течеше поточе. Мисля, че видяхме гъски. От прелетните.
Беше студено, затова влязохме вътре и седнахме в един ъгъл до камината. Аз си поръчах чай и crumble [10] Вид английски сладкиш (англ.) – Б. пр.
от ябълки. Сестра ми каза, че не иска нищо, но после изяде половината от сладкиша ми.
Минаха много години, но още си спомням вкуса на ябълковия сладкиш в онова крайпътно заведение. Всяко парченце сякаш се разтапяше в устата. Можех да различа сладостта на карамела, леката кисела сочност на плода и топлия привкус на канелата, всичко, смесено в едно цяло, топло и пухкаво, насищащо и едновременно с това пристрастяващо, изпращайки сигнала за наслада директно в ума, преди да се разпръсне из стомаха и да покрие стените му с маслото от раздробената маса.
– Слушаш ли ме? – Сестра ми ме гледаше със свити вежди, докато поднасяше към устата си препълнена лъжица с плод. – Казвах ти, че попитах момичето какви са отношенията между Кара и доведения й син. Сви рамене. Даде ми да разбера, че отношенията им са хладни, но коректни. Както ми обясни, виждали се много рядко. Знаеш как възпитават богаташките деца в Англия – на седем години ги пращат в пансиона на някой реномиран колеж, после за известно време в Швейцария и след това право в университета. Връщат се вкъщи чак когато трябва да получат наследството си.
– Предполагам, че има всякакви – възразих аз. – Макар в случая да ми се струва разумно, че Кара не общува много с доведения си син. Те са напълно противоположни. Той е толкова сериозен, толкова сдържан, а тя е толкова жива, екстровертна. Предполагам, че момчето никак не се е зарадвало, че баща му отново се жени на осемдесет години. Самата мисъл сигурно го е отвращавала. Представял си ги е заедно в леглото. Каква противна сцена! Защото Кара е италианка е гореща кръв. Поне в писмата си.
– А той е по-задръстен и от дон Флоренсио.
Дон Флоренсио беше свещеникът в училището на монахините, където бяхме учили и двете. Единият му крак беше по-къс от другия вследствие на детски паралич и за да скрие накуцването, носеше ортопедична обувка е десетсантиметрова подметка. Когато ходеше, вдигаше особен шум, сякаш се плъзгаше, който разсейваше вглъбеността на молитвата. Имаше също много грозна брадавица отстрани на носа и черна, права и сплескана на черепа коса. Говореше бавно. Произнасяше проповедите си е превзетия тон на старите провинциални хроникьори, използвайки толкова остарели думи, че сякаш общуваше чрез един мъртъв и забравен език. Не беше лош човек, напротив. В енорията си в предградието решаваше тежки проблеми на социална изолация, насилие и търговия с наркотици; времето, което прекарваше в училището ни, сигурно за него е било същото, което беше за нас междучасието.
Тъкмо си припомнях злочестата фигура на дон Флоренсио, когато вратата на заведението се отвори. Навярно съм имала адски глупаво изражение, защото сестра ми, която седеше с гръб към улицата, се обърна заинтригувана, за да види кой влиза.
Нелсън Ноланд, метър и деветдесет, е елегантен смокинг, с черна вратовръзка, с бяла кърпичка е избродирани инициали, е мокри от дъжда рамене и разрошена коса, се приближи до бара, без да погледне към ъгъла ни до камината, и поиска една халба, от големите, която изпи на три глътки. После седна на едно високо столче, захлупи лицето си с ръце и заплака.
Със сестра ми се спогледахме с очи на риба, която е захапала стръвта и знае, че животът й свършва. Дори леко отворихме уста, сякаш не ни достигаше въздух. Нелсън Ноланд току-що се бе сринал пред очите ни. Раменете му се тресяха от риданията и собственикът на заведението, застанал от другата страна на тезгяха, се опитваше да го успокои, като го потупваше по гърба, сякаш удряше барабан. Издуха си носа с кърпата за бърсане на чаши. И още повече се срина.
Сестра ми вече се беше изправила, готова да се приближи до него и да го прегърне, когато аз я сграбчих за ръкава на сакото и я спрях навреме.
– Да си вървим, преди да ни е видял – прошепнах.
Има нещо на този свят, което се нарича емоционална интелигентност. Това е вродено умение, което се състои в идентифицирането, разбирането и управляването на емоциите по начин, който да улесни отношенията с другите. Този, който притежава тази дарба, разпознава с лекота човешките чувства, той е съпричастен и състрадателен, способен е да слуша и да се обвързва с чуждото страдание. Смятам обаче, че също е важно да умеем да владеем импулсите си, колкото и доброжелателни да са те. А точно в това сестра ми не я бива.
Читать дальше