Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Как така ще си тръгваме! – тросна се тя. – Не виждаш ли, че момчето е съсипано?

Избутах я грубичко към вратата. Минахме зад гърба на Нелсън Ноланд и излязохме на мократа улица. Оставихме го сам да ридае като дете. Както той беше решил да се изправи срещу мъката си.

Върнахме се към нормалния си живот и краткото пътуване до Англия се изгуби сред ежедневните ни грижи. Две седмици след погребението получих ново писмо от Кара, в което ми съобщаваше за промяната на адреса си. От този момент започнах да й изпращам списанието на „Гроувнър Кресънт“ номер десет, в квартал Белгрейвия.

Връзката ни отново пое предишния си ритъм. От време на време си пишехме, за да коментираме новините, които се появяваха на кориците. Тя ми подсказваше теми и интервюта, които според нея можеха да се окажат интересни, и аз ги съобщавах на редакционните съвещания.

Семейството ми и колегите ми започнаха да уважават и ценят Кара Ноланд, „тази твоя приятелка, с която си пишеш толкова често“, както я наричаше баща ми, а кореспонденцията ни стана доста редовна, макар и не толкова, колкото те си мислеха.

Истината беше, че по онова време получавах писма от друг човек. Пристигаха без подател, в дискретни бели пликове, но тъй като също идваха от Англия, всички смятаха, че ги изпраща многоуважаемата херцогиня Ноланд.

Не. Всеки по-наблюдателен човек веднага би забелязал, че печатът върху белите пликове не е същият като на писмата на Кара. Тя винаги ги бе изпращала от малката поща, в която влязохме със сестра ми на път за погребението, а след преместването си вече ги изпращаше от Лондон. Моят таен обожател обаче живееше в един от старите колежи на Оксфордския университет, казваше се Мат и го бях виждала само веднъж през живота си.

Тази история няма особено значение в разказа ми за събитията, последвали овдовяването на Кара, но може да обясни какво е било състоянието на неукрепналото ми сърце през онзи септември на деветдесет и втора, когато се запознах с Нелсън Ноланд, както и причината, поради която в онзи момент не съумях да преценя истинското значение на тази среща. Смътният образ на Мат, или по-точно далечният спомен за него, замъгляваше всяка друга романтична възможност, затова Нелсън ми беше напълно безразличен, въпреки че, както наблюдателната ми сестра бе възкликнала, беше „готино парче“.

„Мой скъпи Мат“ – винаги започвах писмата, които му пращах, с това обръщение, като наблягах върху притежателното прилагателно „мой“. „Моят“ Мат беше двайсетгодишен, учеше история на Англия и беше капитан на отбора по гребане на университета си. От години се беше готвил за участие в Олимпийските игри. Казваха, че е голямата надежда на британците. Пътищата ни се пресякоха вечерта на 25 юли 1992 г. в Барселона.

Не знам какви връзки е трябвало да задвижи баща ми или какви пари му е струвало, но по някакъв начин бе успял да намери пет билета за церемонията по откриването на Олимпийските игри и същата вечер цялото ни семейство, седнало сред публиката, стана част от щастливците, които не само присъствахме на спектакъла, но и участвахме в него, следвайки указанията на организаторите – петдесет и шест хиляди души, сред които най-мотивираната бях аз, пяхме, танцувахме, викахме, правихме вълна и аплодирахме, вдигахме цветни плакати, размахвахме светлинни пръчки и ръкопляскахме, докато ни заболяха дланите. Сред неистовото въодушевление към девет часа вечерта започна дефилирането на участниците – дванайсет хиляди спортисти от сто седемдесет и две делегации тръгнаха след знаменосците си. Пистата се изпълни с атлети от четирите краища на света и тяхната могъща енергия се разпространи като електрически ток из стадиона.

Беше трудно Мат да ме забележи сред тълпата – той беше един сред дванайсет хиляди, а аз – една сред петдесет и шест хиляди, но животът ни бе подготвил сладостна изненада тази вечер в Барселона и по някаква съдбовна случайност, когато той мина край мястото, където бях аз, погледите ни се срещнаха, усмихнахме се един на друг, разпознахме се като герои от любовен роман, той ми направи знак, аз слязох тичешком по централната стълба, един полицай се опита да ме спре, успях да се отскубна от ръката му и стигнах до преградата, която отделяше трибуните от игрището, точно навреме, за да докосна за миг ръката на Мат.

Беше много висок и много атлетичен, имаше рамене на титан, закачлива усмивка, сини очи, много руса коса, загоряла кожа, белоснежни зъби. Беше облечен е униформата на английския отбор – морскосин костюм, бяла риза, тъмна вратовръзка на райета и сламена шапка.