Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Тъй като бяхме разпръснати из стадиона, нито родителите ми, нито сестра ми и брат ми разбраха, че в тази хилядна част от секундата, в която докоснах пръстите му, се влюбих до уши в него. Останах да го чакам на мястото си, докато трибуните се опразниха. Бях сигурна, че ще дойде да ме потърси.

Когато фойерверките най-после угаснаха и светлините над стадиона блеснаха, разкривайки безпорядък като на бойно поле, Мат се появи по риза, още е вратовръзката около врата, прескочи с лекота всички препятствия и седна до мен.

– Здравей, аз съм Мат – представи се той – и много ми се иска да те поканя на вечеря.

На родителите си бях казала, че съм срещнала колеги от университета, а на сестра си – да не ме чака будна.

Върнах се в хотела в седем сутринта, влязох на пръсти в стаята, която двете деляхме, и се пъхнах в леглото. Все още усещах вкуса на целувките на Мат по устните си и топлината на ръцете му в моите и не поисках да заспя, за да не се събудя няколко часа по-късно и да изпитам такъв копнеж по него, че отсъствието му да се окаже много по-правдоподобно от съществуването му.

Никога повече не се видяхме. Следях всичките предавания по телевизията, в които съобщаваха новини за състезанията по гребане. Стоях до късно през нощта и станах свидетел на вълнението му в деня, когато застана на подиума на шампионите и прие просълзен златния си медал.

В писмата си ми пишеше, че съм неговият талисман. Че докато гребял, мислел за мен и си представял как го чакам на финала, също като онази вечер на опустялата трибуна. Че благодарение на това спечелил.

След онова лято Мат се върна в университета, за да завърши следването си по история. Писмата му, в началото изпълнени със страст, бързо охладняха, докато накрая престанаха да пристигат.

Имаше нещо невероятно романтично в тревогата и нетърпението, с което очаквах писмата му. Минаваха три-четири дни без новини и започвах да се измъчвам от мисълта, че вече няма да ми пише. Че някоя вечер в края на лятото ще срещне друга, която няма да бъде от хартия и мастило, а от плът и кръв; която няма да живее на хиляди километри от дома му, която ще ухае на шампоан, на парфюм и чиито думи мога да се чуват, а не само да се четат и препрочитат трескаво денем и нощем.

Никога не му се обадих по телефона, нито му изпратих моя снимка, колкото и да ме молеше за това. Написах му обаче безброй писма и изпитах сладостното вълнение да купувам хартия, да се уединявам, да превръщам чувствата в думи, да сгъвам листовете, да ги пъхам в плика, да полагам целувка върху него и да го пускам много внимателно, сякаш беше чуплив, в жълтата пощенска кутия на площада... както и изпитах меланхоличното терзание на очакването. Представях си писмото ми в самолета, после в пощенската станция, в чувала, в пощенската кутия на колежа му, в ръцете му, до устните му. И неговото как пристига в същия чувал, в същия самолет, до ръцете и устните ми.

Това мъчително и едновременно сладостно безпокойство, което се крие в очакването, беше толкова романтично, старомодно, смешно, прекрасно. Издигахме се и се спускахме по вълни от чувства; бяхме спокойни, възбудени, стомахът ни се присвиваше, беше ни ту топло, ту студено, изпитвахме радост и страх.

Разбира се, това не можеше да продължи повече от два месеца. Той беше на двайсет, аз на двайсет и две и смятахме, че животът трябва да се грабне в момента, иначе ще ни се изплъзне.

Срещнал е друго момиче или се е уплашил да не откачи, или някой от отбора му по гребане го е предупредил сериозно, че трябва да се върне в реалния свят, преди да провали бъдещето си. Обвинили са го, че е заспал на лаврите на успеха си. Свалили са златния му медал, окачен над леглото му, и са го поставили във витрина пред очите на всички. Последното му писмо пристигна след доста дни мълчание. Извиняваше се за закъснението и обещаваше скоро пак да ми пише.

Сърцето е много деликатен орган. По-добре да го съхраняваме във формалин, отколкото да рискуваме да го разбием на парчета. Следващия път, когато някой олимпийски шампион ми направи знаци от игрището, ще обърна главата си на другата страна.

Онази първа среща е Нелсън Ноланд ме завари в момент, в който душата ми беше в уединение. Нямах ни най-малко намерение да се сприятелявам с друг двайсетгодишен англичанин, също висок, атлетичен и красив, също питомец на Оксфорд и също извън обхвата ми. Когато година след погребението на херцог Ноланд Кара ми се обади по телефона, вече бях забравила привлекателния й доведен син.