Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Гласовете обаче млъкнаха, никой не се качи по стълбите и след известно време продължих да слизам. Трябваше спешно да посетя тоалетната.

Учудих се, че няма и следа от тях. Представих си ги как се любят в някой тъмен ъгъл, далече от погледите на останалите гости. Може би скрити в шкафа с метлите или в кабината на асансьора. Изобщо не предполагах, че ще се озова лице в лице срещу тях в тоалетната.

Бутнах вратата на тоалетната и в същото време от една от кабините излязоха те: Тереза Троши ди Висконти и един млад арабин. Двамата бяха полуразсъблечени, тя беше боса, той си закопчаваше панталоните, целуваха се и се смееха. Приближиха се до огледалото, споделиха една линия кокаин и си тръгнаха, като почти се сблъскаха с мен.

Помислих, че съм станала невидима. Погледнах се в огледалото, за да установя, че все още имам физическо и телесно присъствие. После разбрах, че им е било все едно дали ще ги видя, или не. В онази обстановка никой не се скандализираше от една невинна доза секс и наркотици.

– Само да знаеш какво видях! – бяха първите думи, които отправих на следващия ден към сестра ми, която ме чакаше на летището.

Разбира се, нищо от това не включих в материала си.

От Тереза Троти ди Висконти запомних само изключителната й красота и прекрасната й рокля от Версаче. Арабският младеж, както ми казаха, беше племенник на Аднан Кашоги и бе отседнал в „Набила“ заедно със свитата, която придружаваше най-богатия и могъщ човек на планетата.

Мина повече от година оттогава, но аз още не бях в състояние да забравя онази случка. Беше се запечатала в паметта ми. До момента любовният ми опит се свеждаше до целувките на Мат и трябва да отбележа, че момчето беше нежно, но ужасно скучно, като всеки порядъчен англичанин.

– Мислиш ли, че трябва да кажа на Кара това за бъдещата й снаха? – поисках аз мнението на сестра ми в кухнята ни, докато ядяхме кифли, натопени в мляко, както обикновено правехме след бурен купон или когато възникнеше някой важен въпрос.

– В никакъв случай – отвърна ми тя с пълна уста.

Изчаках да преглътне залъка. Оставих я да говори.

– Виж, всеки си има минало – каза тя. – Някой повече, някой по-малко, но всеки греши. Възможно е да си станала свидетел на единствената забежка, която горкото момиче е допуснало в живота си. Единственото петно в безупречното й досие.

– Мислиш ли?

– Вероятността не е голяма – призна тя, – но поне не я осъждай, без да си сигурна.

Веднъж сестра ми изживя кратка авантюра с един аржентинец, с когото току-що се бяхме запознали. Момчето беше голям хубавец, служеше като флотски курсант на учебния кораб „Либертад“ и щеше да остане на сушата само дванайсет часа, така че не разполагахме с достатъчно време, за да разсъждаваме хладнокръвно. Видях ги как се отдалечават по тесните улички на старата част на Кадис и когато сестра ми се обърна отдалече, за да поиска благословията ми, аз вдигнах палец и кутре, правейки знака шака [13] Жест за поздрав, благодарност или одобрение, който се свързва с Хавай и със сърфирането. – Б. пр. , сякаш се намирахме в Хавай и тя търсеше съвета ми относно някоя вълна за сърфиране. За съжаление на следващия ден, преди корабът да отплава и тя да се сбогува с красавеца, размахвайки бяла кърпичка от кея, тя ми призна разочарованието си: „Тази сутрин мина през къщи и без униформа не струва нищо“.

– Кара ми каза, че доведеният й син, Нелсън, ще ми се обади днес точно в шест

– Ами сложи тогава бележка – посъветва ме тя.

Когато очаквахме някое важно обаждане, обикновено залепяхме бележка до двата телефона вкъщи – този в кухнята и другия в хола, за да предупредим никой да не ползва апарата в промеждутъка между точния час и десет минути преди и след него. Тази мярка невинаги вършеше работа. Изобщо въпросът с телефона пораждаше доста схватки между мен, брат ми и сестра ми.

Така че за да предотвратя евентуални стълкновения, аз се разположих на дивана в хола в шест без четвърт, готова да браня със зъби и нокти територията си.

Телефонът иззвъня точно в шест. Връзката не беше добра и звукът достигаше до мен изкривен от безброй шумове.

– Обажда се Нелсън Ноланд – чух аз.

– Добър ден, мистър Ноланд – отвърнах аз.

– Лорд Ноланд, ако нямате нищо против – поправи ме той.

От този момент разговорът ни протече напълно официално. Аз си измислих протоколно обръщение, за да се обърна към събеседника си, тъй като не знаех истинското, и той ме поправи сред прокашляния. Обясни ми, че идеята за репортажа била на последната жена на баща му, херцогиня Ноланд, и че преди тя да го предложи, подобна възможност не е минавала през ума му. „Все пак преценихме плюсовете и минусите и смятаме, че би било уместно да обявим публично новината, стига да имаме контрол върху начина и момента на представянето й.“