Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Поисках да разбера какво има предвид. Отговори ми, че всичко, което ще публикуваме – снимки, текст, заглавия и дори текстът под снимките, трябва да получи изричното му одобрение.

Обясних му, че не работим така. Че трябва да се довери на опита ни и че никога не сме получавали оплаквания заради лоша професионална практика.

– Жалко – заяви той. – Това е единственото ми условие. Ако не сте склонна да го приемете, по-добре да се откажем.

Признавам, че стомахът ми се сви. Не можех да изпусна подобна възможност в един десетминутен телефонен разговор. Опитах се да договоря условията.

– Хрумва ми един доста приемлив начин – подхвърлих аз. – Имам предвид съвместна работа с Ваша светлост

– Не ме наричайте така – възрази той доста възмутено. – Това смешно обръщение се използва само в данъчни райове като Лихтенщайн или Монте Карло. Аз съм херцог

Фукливият Ноланд леко ми се подиграваше. Реших да го поядосам, като се направя на пълна глупачка.

– Ваше височество – казах аз, за да го подразня, – това, което предлагам, е Ваша светлост и аз да работим в екип в продължение на няколко дни. Да обмислим заедно текстовете и заглавията и да стигнем до съгласие. Не вярвам да е трудно.

Той замълча, явно мислеше. Прокашля се.

– Добре – съгласи се той. – Въпросът е да знам предварително какво ще публикувате, и то да е коректно.

– Именно.

– Не виждам къде е разликата – каза той.

– В достойнството ми – отвърнах аз.

Договорихме следния план: първо ще проведем среща в Ноланд Тауърс, по време на която аз ще се опитам да докажа способностите си на журналистка и той ще реши дали ме одобрява, или не. След като това изпитание премине, ще се захванем с репортажа. Ще определим дата, ще сформираме екип, Тереза ще долети от Рим, ще направим снимките, ще подготвим текстовете и после двамата с Ноланд ще обсъдим резултата от работата.

Когато затворих телефона, си дадох сметка, че треперя. Това беше стартът на професионалната ми кариера и аз отлично съзнавах това.

Кара ми се обади отново няколко дни по-късно. Натъжих се – започваше да губи прекрасния навик да пише. От няколко седмици не бях получавала нито една от онези толкова хубави картички, които преди ми изпращаше, подбрани толкова грижливо в „Скриптум“ или в друго подобно на него магазинче, и изписани с почерка й на благовъзпитано момиче с виолетово мастило и с ироничните й и забавни коментари. Имаше нещо вълшебно в тези писма. Може би усещането, че докосвам хартията, която тя е сгъвала и парфюмирала, или удоволствието да си представям в какъв чувал е пътувало писмото, или да гадая дали някое петно е от чай, от сълзи или от дъжд.

Телефонът, от своя страна, ми позволяваше да чуя гласа й. Но аз по някакъв начин го разпознавах, преди да го прочета, и върху хартията той не звучеше толкова припряно, нито толкова напрегнато.

Приятелството ни – колко жалко – започваше да се видоизменя в нещо съвсем различно – в размяна на общи интереси.

– Навярно Нелсън не ти е споменал нищо – предупреди ме тя. – Твърде е горд, за да признае някои неща. Но е важно в репортажа да се споменат екологичните продукти на Ноланд Тауърс. Може да се покажат мармаладите на някоя снимка – предложи тя. – На заден план, разбира се. Като във филмите за Джеймс Бонд, които направо те изкушават да изпиеш едно мартини.

– Това се нарича прикрита реклама – уточних аз.

– Е, не преувеличавай – защити се Кара. – Само те моля продуктите да се появят като част от обстановката, а не да ги рекламирате, не знам дали ме разбираш.

Тонът на това искане не ми хареса, но отговорих, че ще намерим начин да удовлетворим желанието й. Бихме могли например да подредим масата с великолепния семеен сервиз за чай от лиможки порцелан и да разположим стратегически буркан с мармалад между чашите. Нито един здравомислещ английски аристократ не би позволил мармаладът да се сервира в съд, различен от традиционната кристална купа, която се използва от незапомнени времена, но за моя изненада Кара хареса идеята.

– Между другото – добави тя, – ще се радвам много, ако дойдеш да пиеш чай в дома ми, преди да отидеш в Ноланд Тауърс. В колко часа каца самолетът ти?

– В три.

– Чудесно. Тогава ще те чакам точно в пет

– Ще дойда – обещах й аз – и ще ти донеса буркан мармалад от горчив портокал на баба ми.

Баба ми обаче играеше голф и тъй като държеше мармаладите под ключ, нямаше как да се сдобия с бурканчето в нейно отсъствие. Държах обаче да занеса от мармалада на Кара, затова реших да я потърся. Отидох в клуба, наех една от онези толкова хубави електрически колички и обиколих корта, опитвайки се да зърна бялата й коса сред главите на другите играчи.