Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Докато карах взетата под наем кола с волан отдясно и слушах една песен на Браян Адамс на уокмена си „Сони“ последно поколение, се замислих за приятелството ми е Кара. За двайсетгодишно момиче като мен беше вълнуващо една толкова космополитна и интересна дама, неизчерпаем извор на фантастични истории и уникални преживявания, да ме почете с вниманието си. Повечето хора, с които общувах по онова време, бяха мои връстници, които обичаха да излизат вечер, да пият, да говорят баналности, да се хвалят с новия си мотор или с новата си кола, но те бледнееха до личности като херцогиня Ноланд, до които имах достъп благодарение на работата си.

Светът на Кара, в който тя се чувстваше като риба във вода, беше изпълнен с опасни капани, подлагания на крак, цели, оправдаващи средствата, и мотиви, които аз за щастие не познавах. Ако се замислех какво общо имаме с Кара, наум ми идваше само едно: амбицията да сме щастливи. Знаех също така обаче, че значението на това желание е много различно за всяка от нас. Аз копнеех за любов, семейство и работа, която да ме удовлетворява. Тя – за лукс и удобства, богатство, обществено влияние и живот, в който никога да не се наложи да работи.

Усмихнах се при спомена за фразата, с която се бе сбогувала с мен под силния дъжд и в ужасния студ на входа на къщата си.

– Писна ми от това ужасно време! – избухна тя. – Какво ли не бих дала, за да живея отново в Италия!

Пристигнах в Ноланд Тауърс след девет вечерта. Разпознах малката вила при входа и пътя между дъбовете и буковете, който водеше към къщата. Още валеше дъжд, но беше тих и кротък – от онези, които бавно се просмукват в земята и в костите.

Насреща ми излезе иконом с отворен чадър. Поздрави ме с добре дошла от името на лорд Ноланд и ми предаде извиненията му, че не е могъл да дойде навреме, за да ме посрещне лично, поведе ме през внушителния вестибюл, от който тръгваше огромно каменно стълбище, въведе ме в главния салон и след като се увери, че съм удобно настанена на дивана пред запалената камина, ми предложи чаша чай.

Отговорих му, че е много любезен, но че няма да пия чай, защото не искам да си развалям съня. В замяна му поисках разрешение да ползвам телефона.

– Телефона – прокашля се той с видимо неудоволствие.

– В семейството ми имаме навика да се обаждаме вкъщи, за да съобщим, че сме пристигнали благополучно – обясних му аз. – Родителите ми се тревожат, ако нямат новини от децата си на всеки три-четири минути.

Шегата не му се стори забавна. Изпъна врата си като жерав, излезе от стаята със скована походка и след малко се върна с черен телефонен апарат и много дълъг кабел, който влачеше бог знае от кой тъмен ъгъл на двореца.

– Благодаря – казах аз и го дарих с най-очарователната си усмивка.

Веднага щом останах сама, набрах номера у дома. Сестра ми, която по това време обикновено не се отлепя от телефона, отговори е изпълнен с надежда глас.

– Аз съм. Пристигнах в Ноланд Тауърс.

– Защо шепнеш?

– Не знам.

– Вече видя ли звяра?

Няколко дни по-рано се бяхме шегували за приликата между посещението ми в двореца на Ноландови и филма Красавицата и звяра на „Дисни“, който бе излязъл преди две години и се бе превърнал в касов хит в него чувствителната, умна и възприемчива Бел е пленница в зловещ замък при един омагьосан принц, когото, между другото, тя учи да чете.

– Още не – отвърнах аз, все още шептейки. – Но къщата е невероятна. Отвътре е още по-страхотна, отколкото отвън. В момента седя на викториански диван, тапициран с червено кадифе, стъпвам върху персийски или индийски килим и съзерцавам портрета на една прабаба, която много прилича на императрица Сиси. Табанът е висок десет метра; има корниз с гербове, а над главата ми виси полилей, който е досущ като прочутия chandelier [15] Свещник (фр.) – Б. пр. във „Фантомът на операта“, онзи в началото на мюзикъла, който пада с трясък и те кара да подскачаш от страх.

Двете бяхме почитателки на мюзикъла, който жънеше огромен успех в лондонския Уест Енд. Бяхме гледали представлението поне четири пъти за две години. При всяко пътуване до британската столица купувахме два билета – благодарение на услужливия портиер на хотела ни – и отново се вълнувахме от The Music of the Night [16] Музиката на нощта (англ.) – Б. пр. или That’s All I Want of You [17] Това е всичко, което искам от теб. (англ.) – Б. пр. , песен, която, между другото, лейди Ди избра, за да поднесе на мъжа си най-смущаващата изненада в дългия му живот на принц в деня, когато нареди да затворят театъра за частно представление по случай рождения му ден и се появи на сцената, облечена в подобна на нощница копринена дреха и изтанцува невероятно чувствен танц пред изумения си съпруг и обърканите гости. „Обичай ме! Това е всичко, което искам от теб“, молеше любимия си героинята от „Фантомът на операта“ всяка вечер в лондонския Кралски театър.