Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Добре, добре. – Усетих, че сестра ми бърза да приключи разговора. – Утре ще ми го разкажеш подробно, става ли?

– Какво има? – попитах леко обидена. – Чакаш някой да ти позвъни ли?

– Не, глупаче – отвърна ми тя. – Обаждаш се точно когато започва „Туин Пийкс“.

Разбира се. Това обясняваше липсата й на интерес към авантюрата ми. Можех да бъда пленница в омагьосан замък, заплашена да бъда изядена или изнасилена от космат звяр, но щом даваха „Туин Пийкс“, нищо друго нямаше значение.

Представих си сцената с ослепителна яркост – баща ми и майка ми, хванати за ръка, на дивана. Сестра ми – до телефона, брат ми – легнал на килима с възглавница под главата, и моето празно кресло. Заради Нелсън Ноланд пропусках епизода, в който най-после се разкриваше самоличността на убиеца на Лора Палмър.

– По дяволите! – възкликнах аз. – Запиши ми го!

Около вълненията, свързани с пътуването ми в сърцето на мрака на провинциална Англия, бях забравила единствения смисъл на живота си през последните месеци – развръзката на тази мистерия, която ни караше да сядаме със затаен дъх веднъж в седмицата в десет вечерта пред телевизионния екран.

Викът ми разтревожи иконома, който сигурно подслушваше зад вратата, защото почти веднага влезе в салона с уплашена физиономия – явно никой в тази къща не повишаваше тон – и ме попита дали съм добре. Казах му, че всичко е наред, да не се тревожи, но да бъде така любезен да ми донесе чаша вода, за да преглътна яда си. Върнах му телефона и той излезе, влачейки по земята оплелите се жици.

Точно в този момент ми се стори, че виждам някаква светлина, която се движеше из градината. Първо помислих, че е била светкавица, но после открих, че е просветването на фенер. Приближих се до един от високите прозорци на салона. Предполагам, че отвън човек можеше лесно да ме види на светлината на полилея. Докато аз успях само да различа една висока и разкривена фигура, облечена с нещо като дъждобран, с нахлупена до ушите шапка и помъкнала пръчки, високи рибарски ботуши, кошници, брезентова раница и дори, както ми се стори, едно от онези сгъваеми столчета, които се използват в лов с кучета.

Разбрах, че това е Звяра.

Зачаках със свито сърце домакинът ми да влезе в салона, но мина доста време, а никой не почука на вратата. След като светлината от фенера угасна и градината отново потъна в мрак, икономът ми донесе чашата с вода, изчака да я изпия и после ме отведе в спалнята ми на горния етаж.

Отново се извини от името на лорд Ноланд за това, че не е могъл да ме посрещне лично, осведоми ме, че закуската се сервира точно в седем, увери се, че куфарът ми е поставен върху една табуретка, и излезе, оставяйки ме в пълна неизвестност.

Не вярвам да е имало по-зловеща нощ от първата, която прекарах в Ноланд Тауърс, с изключение може би на мрачната, бурна и безсънна нощ на Мери Шели във вила „Диодати“, но тя поне е разполагала е лауданума и е вдъхновението, докато в леденостудената стая на първия етаж, където ме бяха настанили, царяха единствено мрак и тишина.

Леглото ми имаше балдахин от зелено кадифе, а в стомаха ми – огромна, компактна черна дупка, предизвикана от ужасния сандвич с краставица и петте чаши чай, които бях изпила в дома на Кара.

Знаех, че няма да мигна цяла нощ – единствено студът и гладът са в състояние да ме държат будна, – но въпреки това се свих на кълбо и се опитах да забравя Франкенщайн, Полидори и лорд Байрон.

Един прародител на Нелсън Ноланд ме наблюдаваше укорително от отсрещната стена. Принудих се да сваля портрета му и да го скрия в гардероба. Представих си, че през тези стогодишни дъски се стига до ледения свят на Нарния, където толкова зле съжителстваха Аслан и Бялата вещица.

Имах много време за мислене през онази толкова дълга нощ.

На следващия ден трябваше да се представя пред херцог Ноланд и да се опитам да го убедя, че няма по-компетентен, по-достоен за доверие и по-подходящ от мен човек, който да напише репортажа за годежа и сватбата му.

Трудността се състоеше в това, че самата аз сериозно се съмнявах в способностите си. Като изключим статиите за модата в Париж, регатата Колумб 92, откриването на Олимпийските игри, Световното изложение в Севиля и две светски събития, на които бях присъствала в качеството си на репортер; няколкото интервюта с относително известни личности като главния актьор в „Бевърли хилс, 90210“ и една партньорка на Кевин Костнър, както и скромното ми участие в пресконференциите, които се организираха в салоните на хотел „Риц“ всеки път, когато някоя холивудска звезда благоволеше да промотира свой филм в Мадрид, истината беше, че до момента не бях имала възможност да покажа – нито на себе си, нито на другите – истинския размах на професионалните си умения.