Мамен Санчес - Каймакът на обществото

После ни стана жал за майка ни, която безуспешно търсеше любимия си филм из цялата къща и повтаряше: „Не разбирам, не разбирам, бих се заклела, че беше в това чекмедже“. Сигурно тайно подозираше, че най-вероятният крадец е някой от братовчедите ни.

За щастие масата в Ноланд Тауърс беше подредена по един много по-логичен начин: моята покривка, чиния, прибори, чаши за кафе и вода бяха разположени срещу тези на Ноланд. От внушителното му присъствие ги делеше ги само метър и половина, колкото беше ширината на масата, а не шестте или седемте метра дължина.

– Добро утро – поздравих стеснително от вратата.

Нелсън Ноланд свали вестника и ме изгледа втренчено. Имаше огромни очи с лешников цвят, високи скули, плътни устни. В продължение на няколко секунди не каза нищо. Навярно се питаше коя бях аз и какво, по дяволите, търсех на вратата на трапезарията му. После явно си спомни причината за присъствието ми там и изражението му се смекчи.

Изправи се, поздрави ме много официално със стискане на ръка и с няколко доста объркани думи, с които ме уведоми, че се радва да ме види, че се надява да съм спала добре, че съжалява, че не е могъл да ме посрещне предната вечер, за което му попречили някои неотложни дела, и че ако обичам, да заповядам на масата и да си сервирам свободно от богатия бюфет.

Трябва да призная, че захаросаните кестени не се бяха оказали достатъчни, за да задоволят нуждите на следпубертетския ми стомах. Бях гладна като вълк и очите ми не се отделяха от бърканите яйца и пресните наденички. Сервирах си солидна порция и седнах срещу Нелсън Ноланд, който ме гледаше развеселено.

– Не бях виждал досега момиче, което да яде с такъв апетит – отбеляза той. – Годеницата ми, Тереза Троши, обикновено хапва неохотно по една бисквита на закуска. Не се ли страхувате, че ще напълнеете?

– Имам чудесен метаболизъм – отвърнах аз. – Мога да ям индустриални количества и пак ще си остана кльощава като плашило.

– Аз не бих казал плашило – поправи ме той. – Колибри или лястовица би било по-удачно. Поне от естетична гледна точка.

– Благодаря – усмихнах му се аз. – Баща ми обикновено ме сравнява с кремъклийка, нали знаете, онези стари пушки с дълго дуло и...

– Наистина? – прекъсна ме той. – Баща Ви обича ли огнестрелните оръжия?

– Много.

– Аз ги ненавиждам – отсече той.

Замълчах. Спомних си, че задачата, с която бях отишла там, е много деликатна. Не трябваше да застрашавам образа, който исках да представя пред Нелсън Ноланд, с опасни теми като лова, биковете, политиката, религията или парите. След няколко секунди самият Ноланд взе думата:

– Баща ми много обичаше лова – каза тихо той. – Прекарваше дълго време извън къщи, зает с безкрайните си експедиции и сафарита.

– Разбирам – кимнах аз.

И беше вярно. През краткия си живот бях срещала много деца, пренебрегвани от бащите си заради извънмерната им и почти маниакална страст към лова. Тези деца, чувствителни или боязливи по характер, страдаха ужасно, защото бяха неспособни да изпитат удоволствие от хайките и гонките, в които участваха бащите им. В моя случай беше обратното. Понеже бях момиче и растях заобиколена от буйни братовчеди, преследвах баща си като хрътка, за да ме вземе със себе си в планината и много се сърдех, когато не ме предупреждаваше, за да го придружа до укритието му или да му нося раницата.

Разбрах, че Нелсън Ноланд е едно от онези ощетени от лова деца и реших да не се задълбочавам в темата. Той обаче настоя:

– А вие харесвате ли лова?

– По-скоро харесвам природата – отвърнах предпазливо аз. – Обичам мириса на планината, начина, по който сменя цветовете си през сезоните, приятно ми е да наблюдавам животните...

– В това си приличаме – усмихна се той и разбрах, че съм казала нещо удачно. – Орнитологията е моята страст. Това ми е професията – добави той. – Знаехте ли?

– Нямах представа.

– Пиша дисертация за гъскоподобните птици от семейство Патицови, по-конкретно белобузата гъска. Познавате ли този вид?

Познавах го. За щастие.

Баща ми, инженер-агроном, беше – по всеобщо мнение – един от най-добрите познавачи на дивата природа и истински естествоизпитател от XX век. И ме бе научил да различавам стотици видове птици, бозайници, влечуги, насекоми, треви, цветя и дървета. Чрез някаква необяснима осмоза, може би защото толкова пъти го бях придружавала в планината, се бях превърнала в нещо подобно на специалист по биология.

– Разбира се – потвърдих аз, сякаш ме беше попитал за някоя марка парфюм. – Белобузата гъска е прекрасна птица. Прекарва летата в Гренландия, а зимите в Англия, има черна шия и бяла глава. Оттам идва името й.