Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Вътрешността на павилиона беше удобна и уютна. Нямаше нищо общо с оригиналния проект на Франсоа дьо Кювилие, а беше по-скоро декорирана в стил Кара.

Тогава си дадох сметка – и тази мисъл ме прониза като мълния, – че това е бил всъщност неин каприз, на Кара, и че много вероятно Нелсън никак да не е бил щастлив от издигането на този „паметник на екстравагантността на мащехата му“ в гората – неговата гора, с последвалата сеч на стогодишни дъбове – неговите дъбове.

– Откога датира сградата? – попитах аз доста безсърдечно, признавам.

– Всъщност – прокашля се той – я завършиха преди по-малко от две години. Беше подарък от баща ми за последната му съпруга.

Аха! Подозренията ми се потвърждаваха. Беше ми забавно да почовъркам още малко в раната.

– Имаш предвид Кара?

Нелсън застана нащрек. Сякаш внезапно си спомни, че аз не съм на светско посещение, а на нещо като работна среща. И че идеята да извади на показ интимния си живот в един обширен репортаж първоначално е предложена от мащехата му.

Също така беше вярно, че той никога не би се поддал на подобно мъчение, ако не е била настойчивостта на Тереза, годеницата му, на която – очевидно заради италианската й кръв – идеята се е сторила превъзходна. Двете италианки сигурно са се срещнали и сред смехове и викове са планирали какви тоалети и аксесоари ще носи годеницата, кой ще й направи прическата и дали ще бъде уместно да се снима на кон, все едно че отива на лов, или по-добре да се разхожда в каляска пред двореца като принцеса от приказките.

В крайна сметка, казах си, Ноланд-син и Ноланд-баща имаха една и съща слабост – отстъпваха без битка пред желанията на любимата жена. Романтично, фантастично, но непрактично и доста разоряващо. В салона, над камината, беше окачен внушителният маслен портрет на Кара – ценната картина, която Нелсън бе получил в замяна на присъствието си на онзи прием, на който се бе запознал с Тереза Троти.

За съжаление, от този момент до края на изтощителния ден, през който обикаляхме имението под дъжда, Нелсън се държа резервирано и предпазливо, защото осъзна, че аз съм част от заговора, че по въпроса за репортажа съм на страната на Кара и Тереза и следователно всичко, което правеше или говореше в мое присъствие, можеше да бъде използвано срещу него.

Докато обядвахме сами в ледената трапезария, разговаряхме за компоти и мармалади и за тяхното приготовление, защото следващият етап от програмата, която бе подготвил за мен, беше да ме заведе в малкия цех, където се произвеждаха прочутите биопродукти на Ноланд Тауърс.

Със съжаление трябва да призная, че това посещение ме отегчи до смърт, защото мястото беше една неуютна индустриална кухня, където дузина работници е бели престилки приготвяха смесите и вършеха измерванията механично, без желание, нито въодушевление. „Процесът винаги е един и същи, госпожице – обясни ми най-демотивираният от всички. – Тук е плодът, тук – захарта, коректорът на киселинността, консервантът“

Слава богу че през октомври на британските острови се стъмва рано. Малко преди четири Нелсън, видимо нетърпелив, сложи край на „обиколката“, сбогува се със служителите си е обещанието, че ще ги посещава по-често, и с един скок се намести пред волана на лендроувъра, като, трябва да призная, преди това ми отвори кавалерски вратата.

– Чака ли ни някой в двореца? – попитах аз, заинтригувана от тази припряност

– Време е за белобузите гъски! – отвърна ми той.

Кръвта се беше върнала във вените му, светлината – в очите, животът – в тялото. Нещо подобно ми се случваше на мен, когато слушах музиката на „Туин Пийкс“ и гледах как текат заглавните надписи. Така де, всеки човек си има някаква страст

– Колко вълнуващо! – казах аз искрено, завладяна от въодушевлението му.

– Да. Не бих го пропуснал за нищо на света.

Бях придружавала баща ми в няколко причаквания на глиган. Знаех много добре за какво ставаше дума.

Техниката на причакването на дивото прасе се състои в следното: избираш си нощ с пълнолуние и едно дърво – обикновено някой листат дъб или бук, – изкатерваш се по него, въоръжен с всичко необходимо: пушка, патрони, фенер и прочие, и прекарваш няколко часа в мълчание, седнал на някой клон, в очакване отдолу да мине глиган. Теренът предварително се подготвя по следния начин: в продължение на две-три седмици преди въпросната нощ около дървото се разпръсква чувал с царевица и се изсипва тенекия с бензин в малка дупка или „вана“ близо до дънера. Предполага се, че глиганът, животно с навици, ще придобие привичката да се въргаля във вонящата дупка, включително да я превърне в място за почивка. И ако ловецът има достатъчно късмет и търпение, ще убие плячката си – предумишлено и под прикритието на нощта.