Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Не – отвърнах. – По-скоро ми е топло.

– Странно – отбеляза той. – Навън сигурно е много студено и въпреки това...

Двамата едновременно се понаместихме на сгъваемите столчета, сякаш търсехме да заемем поза, която да приляга по-добре на професионалните ни отношения. Тишината се върна, тъмнината се сгъсти. Напрежението отново стегна всяка фибра от тялото му и той отново вдигна бинокъла към очите си.

Колко глупаво се почувствах в този момент! За малко щях да се издам, да протегна ръка и да я поставя върху неговата или да му подскажа, че топлината в заслона се дължи на пожара, избухнал в гърлото ми. Преглътнах. Поех си дълбоко дъх. Допрях с пръсти слепоочията си.

– Ще изляза малко на въздух – прошепнах в ухото му. – Няма да вдигам шум.

Той се разтревожи, подаде ми ръка, за да се изправя.

– Трепериш.

– От вълнението е... заради белобузите гъски, нали знаеш.

Останах навън две-три минути, опряна на дънера на едно дърво, докато си възвърнах нормалния пулс и дишането. Когато се върнах в заслона, заварих го да се занимава с фотоапарата си, с триножника, със светкавицата последно поколение.

Опасността бе преминала.

Тъкмо нагласяхме обективи и подготвяхме ленти, когато ни се стори, че в далечината се надига някакъв шепот, като жужене на рояк.

Нелсън стисна ръката ми със силните си пръсти.

– Белобузите гъски! – възкликна той и усетих как сърцето му заби силно и тялото му се напрегна.

Помоли ме аз да се погрижа за видеото, той предпочитал фотографията. Познавах много добре тази камера „Панасоник JTS25-4 1992 Олимпик Геймс“, защото бяха подарили същата на брат ми за рождения му ден и цяло лято снимахме какви ли не глупости с братовчедите. Не беше много голяма, управляваше се лесно с една ръка, имаше дигитален zoom [21] Променливо фокусно разстояние (англ.) – Б. пр. и вграден микрофон. Задачата ми беше лесна.

За няколко секунди, в които двамата с Нелсън почти не дишахме, жуженето се засили и се превърна в оглушителен шум от плясък на крила и крякане. Видяхме да се появява ятото – над сто екземпляра, армия от гъски в миграция.

Нелсън повтаряше през зъби, като мантра, фразата, която остана записана на видеото: „Това е чудо. Това е чудо. Това е чудо“. Самото видео, разбира се, излезе разфокусирано, неясно и размазано, защото от нерви забравих да използвам триножника, а и светлината на светкавицата от неговия фотоапарат се оказа недостатъчна, за да освети сцената.

– Тези птици пътуват от много дни – развълнува се той. – Идват от Свалбард, Нова земя, Вайгач и Колгуев, островчета в Северния ледовит океан, на изток от Гренландия, където създават потомство през лятото. Гнездят високо по скалите в морето, на стотина метра височина, а когато малките се излюпят, само след няколко дни се хвърлят от гнездото в морето, макар още да не умеят да летят. Падането е самоубийствено, стряскащо, ужасяващо. Успях да направя великолепни снимки на едно птиче в момента, в който се удря жестоко в издатината на една скала и противно на всякаква логика, оцелява, но мигове след това е разкъсано от полярна мечка.

– Какъв ужас!

– Природата понякога е жестока, в това е и нейната красота.

Ръцете ми трепереха от вълнение. Въодушевлението на херцог Ноланд се оказваше заразително. Понякога дори забравях да си поема въздух, за да дишам.

Белобузите гъски кацнаха в лагуната, вдигайки адски шум. Зеленоглавите патици разпериха криле и избягаха, за да потърсят по-спокойно място за спане. Както вече подозирах, прекарахме безсънна нощ, наблюдавайки белобузите гъски, които бог беше облякъл празнично и ги бе превърнал в най-елегантните и смели птици на сътворението. Докато потвърждаваше теорията си, че това е истинско чудо, Нелсън от време на време ми се усмихваше, стискаше ръката ми, разказваше ми истории от пътешествията си в Северна Европа, където бе отишъл да търси белобузи гъски, чапли и корморани.

В онази нощ на пълнолуние говорихме само за патици, но неговото детинско въодушевление, радостта от осъществената мечта, възторгът, удовлетворението му ми показаха истинската природа на херцог Ноланд; пламенния, възторжен, поривист и страстен Ноланд.

– Идвам при лагуната от седемнайсет дни – призна ми той, когато, вече призори, белобузите гъски разпериха отново криле и изчезнаха на хоризонта. – Бях готов да се откажа, но ти се появи и чудото стана. Донесе ми късмет, приятелко.

Минаваше седем часът – осем в Испания, – когато се върнахме в двореца. Нелсън беше все така възбуден и явно не му се спеше, но аз – както вече казах, способна съм да спя права, стига да не съм гладна или да не ми е студено – вече започвах да изпитвам опустошителните последствия от безсънната нощ. Леко треперех, очите ми смъдяха и главата ми се въртеше, сякаш бях на кораб и наближаваше буря.