Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Липсвате на студентите си – увери го той. – Научиха, че ще дойдете да пиете чай, и са ви подготвили изненада.

От прозорците, които гледаха към вътрешния двор на сградата, видяхме да се приближава група момчета и момичета, които носеха бутилки шампанско и пластмасови чаши. Пред удивените ми очи отвлякоха Нелсън и го отведоха, побутвайки го, далече от погледа ми. Пееха купонджийски песни, а един от тях се беше маскирал като птица, с човка и криле, които размахваше, сякаш се готвеше да отлети.

– Надявам се да не го напият много – въздъхна „принципалът“. – Мистър Ноланд не носи много на алкохол.

И така, с господин Картър останахме сами пред запалената камина и чаша чай. Възползвах се от момента и подложих на изкусен разпит добрия човечец, който, без да се усети, сякаш думите сами излизаха от устата му, потвърди много от заключенията, до които бях стигнала сама през последните дни.

– Както казвате, Нелсън наистина беше и още е самотно момче. Баща му, последният херцог Ноланд, посвети живота си на алпинизма, спелеологията и изследването на негостоприемни земи. Не се задържаше дълго при семейството си. Майка му също не беше твърде майчински настроена. Когато почина, Нелсън беше на десет години, пет от които бе прекарал в пансиона. Приятелки? Не знам да е имал сериозна връзка. Излизаше с различни момичета, докато живееше в Оксфорд, но не ми е представил официално нито едно от тях. Студентките обаче бяха луди по него. Всяка година поне една му се обясняваше в любов, било с писмо, било като хвърляше камъчета по прозореца му, а веднъж...

– Да?

– Имахме един много неудобен случай. – Той се прокашля. – С едно момиче, което се промъкнало в стаята му и... но той се държал като джентълмен, помолил я да се облече и да си тръгне, без да вдига скандал, за да не нарани чувствата й.

Спомних си сцената в „Индиана Джоунс“, в която студентките в университета „Барнеш“ изписваха думата „любов“ на клепачите си и съблазнително пърхаха с мигли, когато влизаше привлекателният преподавател по археология. И изпитах необяснима ревност.

Аз, която се намирах там в качеството си на репортер, не можех да прогоня от ума си образа на студентката, пъхнала се гола в леглото му, нито можех да издържам повече, без да знам къде го бяха отвели онези безразсъдни създания, дегизирани като птици. Върна се след половин час, който ми се стори цяла вечност. Имаше бели пера навсякъде по себе си: заплетени в косата, закачени на дрехите, надничащи от чорапите и джобовете, сякаш беше участвал в бой с възглавници. Приличаше на кукла, която са подхвърляли на някой селски празник.

– Интересен ли беше разговорът с ректора? – попита той, когато най-после излязохме от преподавателската стая.

– Много – отвърнах аз. – Говорихме най-вече за работата ти в департамента по зоология и за дисертацията ти за гъскоподобните птици. Знаеше ли, че има вероятност университетското издателство да я публикува?

Вече си тръгвахме, когато Нелсън забеляза, че параклисът свети. Заведе ме там, като ме побутваше, отвори предпазливо вратата и когато установи, че сме сами, посочи ми старото пиано отстрани. Седнахме на малката пейка, притиснати един до друг Нелсън вдигна капака, почисти праха с ръкава на сакото си и засвири.

– Не ми беше казал, че свириш на пиано.

– Не съм ти казал много неща за себе си – усмихна се той, докато натискаше клавишите. – Едва ли ще можеш да разкажеш за тях само в един репортаж.

Беше удивителен изпълнител на джаз. Пръстите му се движеха с лекота, а цялото му тяло отмерваше ритъма на една известна песен на Арета Франклин.

Не искам да се хваля, но винаги съм пеела много добре. Когато бях седемгодишна, ме избраха да играя Ани в едноименния мюзикъл по случай края на учебната година, и оттогава приех, без фалшива скромност, положението си на дете чудо. Веднъж в Париж вдигнах цялата публика на крака в едно караоке заради великолепното ми изпълнение на „Пурпурен дъжд“ на Принс, а в друг случай...

Работата е там, че не мога да се сдържа да не пея, когато някой свири на пиано. По-силно е от мен. В това съм се метнала на майка си. Така че онзи следобед заедно с Нелсън Ноланд изпяхме Oh me, oh my [22] Песен на Арета Франклин – Б. пр. е пълно гърло в параклиса на колежа му и накрая, след много викане, след много oh и много my бях признала на Нелсън, че по негова вина съм се превърнала в глупачка, че съм откачена и че за да го разсмея, съм готова да стана за посмешище (поне това се пееше в песента).