Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Когато свърши да свири, той ме погледна замислено. Пое си дъх, усмихна се, започна едно изречение: „Ти си...“ но тогава се опомни, разтърси глава и от нея паднаха две бели пера, които бяха останали заплетени в косата му. После каза тихо:

– Да тръгваме. Преди да си заминеш, трябва да видиш „Търф“.

Вече го познавах. Това е най-старият пъб в Оксфорд, неизбежна дестинация за чуждестранните студенти; първото място, където те водят веднага щом стъпиш в града. Но нарочно не му го казах. Харесваше ми държането му на чичероне, а освен това бирата в „Търф“ беше една от най-хубавите в света.

Поръча за мен английска бира, опряхме се на плота. Стоеше с гръб към вратата, аз – е лице към нея. Може би беше настъпил моментът за изповеди.

Подозирам, че щях да се окажа в нелепо положение, когато му призная наскоро породилите се в мен чувства към него, когато се случи най-неочакваното. От другия край на тезгяха някой извика името ми.

Заинтригуван, Нелсън се обърна към атлетичното момче, което се приближаваше с големи крачки към нас. Беше много високо и много яко, имаше рамене на титан, закачлива усмивка, сини очи и много руса коса, загоряло лице, ослепително бели зъби. Наричаше се Мат

Бях готова да продам душата си на дявола, ако с това можех да спра времето, да върна часовника назад, да се озова отново в параклиса и да откажа категорично да придружа Нелсън в „Търф“. Би било достатъчно да му пробутам някоя лъжа: че съм алергична към бирата, че съм въздържателка, че пъбовете миришат на пикня... Всичко друго, но не и да обяснявам на Нелсън кой е Мат, как съм се запознала с него и как съм имала романтична епистоларна връзка с него в продължение на месеци след единствената нощ, в която сме се целували под звездите.

Не се чувствах особено горда от това, че си бях загубила ума по един напълно непознат Не го бях казала на никого. Само на сестра ми, а тя не влизаше в сметката. Винаги бях мислила, че ако случайно отново срещна Мат в този живот, ще бъде след много години, когато вече ще сме женени, може би с внуци, и тогава щяхме да седнем и да си припомним с нежност, с носталгия онази среща в младостта ни от дистанцията, която ни предоставя времето.

Мат обаче имаше друга представа за това, което сме един за друг Дръпна Нелсън настрана с ръчищата си на олимпийски гребец, хвърли се към мен и ми залепи фантастична целувка, също като онази на войника от прочутата снимка от края на войната с медицинската сестра на Таймс Скуеър.

Когато дойдох в съзнание – защото в продължение на няколко секунди го изгубих, – станах свидетел на напрегнато ръкостискане между двамата бивши питомци на Оксфорд.

– Здравейте. Аз съм любовта на живота й – представи се Мат полу на шега.

– Приятно ми е. Херцог Ноланд – отвърна Нелсън, превърнал се отново в надменния, студен и сдържан Ноланд от първия ден.

Забелязах, че раменете му са увиснали.

– Имаш пера на сакото, херцоже – забеляза Мат

Докато го изпращах до вратата на „Търф“, му казах, че Мат е голям шегаджия, че естествено, не е любовта на живота ми, че е просто стар приятел, когото отдавна не съм виждала, и че, разбира се, ще поддържаме връзка. Аз ще му се обадя по телефона или по-добре ще изчакам той да ми се обади, за да уточним деня и часа на репортажа. Защото ще го направим скоро, нали? Репортажът, искам да кажа. Минах ли изпитанието? Издържах ли изпита?

– Тереза ще ти се обади тези дни – успокои ме той. – Отсега нататък оставям всичко в нейни ръце.

Излезе навън под дъжда. Пожела ми приятно пътуване. Благодарих му. Искаше ми се да му кажа, че тези три дни, които прекарахме заедно, бяха достатъчни, за да ми разбъркат душата. Бяха ми разкрили един непознат и прекрасен човек; възхитителен, неустоим. Успях обаче да кажа само две думи:

– Довиждане, приятелю.

Той се усмихна тъжно, после разтвори чадъра си и изчезна в тясната уличка.

Прибрах се вкъщи съсипана, чувствах се като най-голямата престъпница, позорно нарушила професионалната етика в цялата история на световната журналистика.

– Коя самоуважаваща се журналистка отива и се влюбва в човека, когото интервюира? – запитах се риторично аз, докато топях кифлата в чашата с мляко.

– Вероник Пасани! – възкликна веднага сестра ми. – Имала е страхотна любовна история!

Знаех, че ще ми я разкаже. Нямаше значение какво ще направя или ще кажа от този момент нататък, или дали имам желание да чуя красивата любовна история на госпожица Пасани, за която, между другото, не бях чувала нищо. Сестра ми щеше да ми я разкаже до най-малките подробности. Беше неизбежно. Така че се приготвих да я изслушам примирено, без да окажа съпротива. Точно тогава се появи баба ми, която идваше да закуси по копринен пеньоар, обгърната от силното ухание на „Шанел 5“, любимия й парфюм.