Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Имате ли факс, на който да изпратя документа?

– Да! – възкликнах възторжено. Най-после това чудо на електрониката щеше да влезе в употреба.

Леко разтревожена от посоката, която взимаха събитията, рано сутринта в понеделник отидох в кабинета на баща ми със списъка с изисквания на Тереза Троти и с астрономическата цифра на един бюджет, който в лири стерлинги изглеждаше прекомерен, а в песети беше направо чудовищен.

За моя изненада баща ми не се притесни, нито се ужаси, както се бях опасявала. Тъкмо обратното, прескочи разбивката на „продуцентските разходи“ и се спря директно на общата сума.

– Значи – усмихна се той, – ти успя, Пити-Пити. Упорита си.

Сега, когато мисля за това от перспективата, която предоставят годините, той, горкият, сигурно се е тревожел за мен, съжалявал ме е заради първото ми професионално разочарование. Щеше ли да се окаже този провал точка на пречупване в начинаещата ми кариера? Щяха ли да се разтопят восъчните ми крила, както се е случило с Икар? Щях ли да повярвам завинаги в безсилието си като слона на Букай? Вероятно не. Който се ражда упорит, такъв си и остава. А по твърдоглавие никой не можеше да ме надмине. Успехът обаче – на всяка цена – е трамплин, импулс, глътка въздух. Баща ми знаеше това, защото го беше изпитал на собствен гръб. Затова приемаше без възражение безумните изисквания на Тереза Троти и Кара Ноланд, въпреки че издателският ни бюджет щеше сериозно да пострада.

– Ще имаш много работа през следващите месеци – предупреди ме той. – Кажи на сестра ти да ти помогне. Знаеш, че умее да организира пътувания и празненства, да накара дори немите да проговорят и да прелъстява свещениците.

– Едва ли последното умение ще ни послужи много в случая.

– Никога не се знае – пророкува той.

Тогава ме помоли да седна, отвори един кафяв плик и извади отвътре лента с диапозитиви. Подаде ми една лупа.

– Вчера купих тези снимки – каза ми той с поверителен тон. – Трябва да побързаме, иначе новината ще изскочи по-рано от предвиденото.

Помислих, че ще припадна. Баща ми, който умееше да разпознава човешките чувства, сигурно забеляза отчаянието ми, но не направи никакъв коментар по въпроса. Само поопъна пуловера си, както имаше навик да прави, когато не знаеше къде да си дене ръцете.

Диапозитивите бяха толкова ясни, че забелязах езика на Нелсън как обхожда шията ми, как се преплита с моя и се спира при меката част на ушите ми. И как пръстите му, жадни да докоснат кожата ми, повдигат блузата ми и изследват извивките на тялото ми. В същото време аз, превърната като по чудо в Тереза Троти, пъхнах пръстите си в косата му, погалих тила му и притеглих онези лешникови очи към моите, ухапах устните му, напрегнах всички мускули на тялото си и дори се повдигнах на пръсти, за да го целуна.

Също както в заслона, краката ми омекнаха, пулсът ми се ускори и трябваше да седна, за да си възвърна нормалния ритъм на дишане.

– Майчице! – възкликнах аз. – Не съм виждала толкова страстна целувка през живота си!

– Беше въпрос на време да ги снимат – оплака се баща ми. – Човек не може да се скрие завинаги от папараците.

– Къде са?

– Мисля, че в Портофино. Или в някакво селце в Лигурия. Фотографите не поискаха да ми разкрият точното място. Казват, че слезли от огромна яхта, която принадлежи на семейството на Тереза, разходили се по старинните улици, вечеряли в малък ресторант на пристанището и отново се качили на борда. Не знаят коя е следващата им спирка, но сигурно ще успеят да им направят още снимки и ще ни ги изпратят.

Започнах да си вея с някакви документи, пих вода направо от бутилката. В мен бушуваше експлозивна смес от чувства – бях изненадана, разтревожена, ядосана и да си призная, изпитвах лека ревност. До момента не подлагах на съмнение факта, че Нелсън целува Тереза от време на време. Никога обаче не предполагах, че го прави по този жаден и сладострастен начин, както личеше от снимките.

Казах си, че това не е любов, а е само секс, мръсен и отблъскващ секс, и че Тереза го е оплела в една чисто физическа връзка, в която играе доминираща роля.

– Какъв скандал! – изръмжах аз. – Трябва да предупредя Нелсън за опасността, на която са изложени.

Захванах се веднага за работа. Нямаше време за губене. Интересът към новината щеше драстично да спадне, ако връзката станеше публично достояние, преди да успея да направя репортажа. С ужас си припомних, че единствената причина, поради която херцог Ноланд се беше съгласил да излезе в списанието ми, беше нежеланието му личният му живот да бъде изложен на показ по най-неприятния начин, в някой таблоид или в някое от онези издания, пълни със скандали и голи жени, каквито изобилстваха по онова време в Италия. Ако те ни изпревареха, беше много вероятно Нелсън да се откаже. „Щом вече сме в устата на всички – щеше да се обоснове той, и е пълно право, – защо е нужно да даваме допълнителен повод да говорят за нас?“ И този аргумент щеше да срине всичко: славното начало на журналистическата ми кариера, надеждите, които баща ми възлагаше на мен, и най-вече – признавам – възможността да видя отново Нелсън.