Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Тогава ти какво предпочиташ – попита сестра ми, – сватбата да се състои и репортажът да се публикува, или Нелсън да осъзнае ужасната грешка, която ще извърши, като се ожени за Тереза и пропусне шанса да се ожени за теб?

– Второто! – отвърнах аз мигновено. – Никак не харесвам Тереза Троти. Нелсън няма да е щастлив с нея. Но в този момент трябва на всяка цена да се свържем с проклетия кораб и да ги предупредим, че папараците ги дебнат.

Бяхме успели да разговаряме на неясен английски с човек, явно индиец, който работеше в дома на Кара. Госпожата била заминала и нямало начин да говорим с нея. Там, където била, нямало телефон. Щяла да се върне в началото на януари, увери ни гласът, и щели да й предадат съобщението. Предположихме, че Кара Ноланд пътува на същия кораб, със същите домакини, и това ме наведе на мисълта, че може би вече е успяла да омае мултимилионера Томасо Троти, бащата на Тереза.

– Това как го получи? – каза досетливата ми сестра, сочейки бюджета.

– По факс!

И двете ни осени една и съща мисъл. Набързо написахме бележка, в която молехме този, който отговаря за комуникациите на борда, да помоли Кара Ноланд да говори е нас. Че е въпрос на живот и смърт. Признавам, че малко преувеличихме. Но даде резултат. Двайсет минути по-късно телефонът иззвъня и един далечен глас, обгърнат от шумове, ни обясни, че това е сателитна връзка и че поради тази причина е възможно линията да прекъсне или звукът да се изкриви. „Забележете – каза гордо капитанът на яхтата, – намираме се в открито море; сигналът трябва да стигне до сателита в стратосферата и отново да прекоси земната атмосфера, докато стигне до вас. Не е ли чудо?“ После ни остави да чакаме доста време, през което си представяхме как този сателит се носи из космоса с гласовете ни на борда.

– Какво има, за бога? – Това бяха първите думи, които чухме от другия край на линията.

– Кара, скъпа – извиках аз колкото се може по-силно, – чуваш ли ме добре?

– Да, чувам те прекрасно, какво става? – Не изглеждаше доволна, че я безпокоим в десет часа сутринта. Може би я бяхме събудили твърде рано или бяхме смутили ухажването й на милионера Троти.

Обясних й възможно най-ясно случая: че една информационна агенция ни е продала снимки, от които ясно се вижда, че Нелсън и Тереза изживяват бурен роман. Че папараците са италианци. Че знаят къде се намират и накъде са се отправили и са убедени, че отново ще ги снимат заедно. Че я моля да предупреди Нелсън, за да не се налага отново да купуваме друг доста скъп комплект снимки като този, който току-що бяхме изтеглили от обръщение.

– Кажи на Нелсън да не я целува отново! – издаде ме подсъзнанието ми. – Публично – поясних. – Да не я целува публично. И моля те, кажи му да не стъпват отново на сушата с Тереза. Да стоят на кораба.

– Едва ли ще има проблем с това – успокои ме тя.

– Пътуваме за Карибите. Ще видим суша чак след две седмици. Има ли папараци на Антилите?

Тази Коледа нямаше да бъде от най-веселите в живота ми. Беше без значение, че както всяка година бяхме организирали голямо семейно събиране във вилата ни, нито че бях научила – от достоверен източник, – че Дядо Коледа ще ми донесе от Херес бяла чистокръвна андалуска кобила на преклонна възраст, за да се науча най-после да яздя, без да ме е страх, че ще си разбия главата. Нито че баща ми обеща да се качи с мен на платото, за да снимам дропли, нито че майка ми беше съгласна отново да гледаме заедно „Пътуване към Индия“ и „Стая с изглед“ на английски и че вече ги беше взела от видеоклуба на ъгъла и дори не се беше ядосала, че е трябвало да плати глоба, защото някой не беше върнал навреме „Далече от Африка“ – любимия ми филм и следователно неопровержимо доказателство за вината ми.

Въпреки всички хубави неща, които ме очакваха, не можех да излича от паметта си образа на Нелсън Ноланд, целуващ страстно Тереза Троти ди Висконти в малка уличка в Портофино, нито ръката му, изследваща тялото й под пуловера.

Бродех като каеща се душа вкъщи и в офиса и дори новините, които публикувахме през онези дни, ми се струваха ужасно тъжни. Наистина бяха тъжни, но чуждото нещастие, особено това на известните личности, общо взето не засяга обикновените хора, освен ако по някакъв начин те не се идентифицират с тях, защото изпитват на собствен гръб подобно нещастие.

Драмата на принцеса Даяна се задълбочаваше с всеки ден. След като обяви официално раздялата си с принц Чарлс през декември 1992 като пряко следствие от публикуването на книгата „Даяна. Нейната истинска история“, написана от Андрю Мортън, враждите в кралското семейство излязоха на показ. През тази annus horribilis [24] Ужасна година (лат.) – Б. пр. , както самата кралица Елизабет я нарече в телевизионното си обръщение към нацията, избухна опустошителен пожар в Уиндзорския дворец, кралицата бе принудена да плаща данъци, двамата й синове се бяха разделили със съпругите си, първо Андрю, после Чарлс, а дъщеря й Ана бе имала неблагоразумието да сключи повторен брак с вицеадмирал Тим Лорънс само няколко дни след като получи развод от първия си съпруг Марк Филипс.