Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Не е хубаво човек да подхранва несподелена любов – предупреди ме тя, макар че, кълна се, не й бях казала и дума за Нелсън Ноланд. – Може да те сполети съдбата на леля ми Кармен, която цял живот въздишаше по едно момче, което изобщо не я забелязваше... и накрая остана стара мома.

– Каква трагедия!

– Не се подигравай – смъмри ме тя. – За жена по нейното време си е било трагедия, и то голяма. Когато той се ожени за друга, тя даде обет да чете само жития на светци. Умря сред ухание на святост. Знам това, защото бях на погребението й и мирисът на рози остана няколко дни, пропит в дрехите ни.

Може би беше глупаво, но през коледните празници историята на прабаба ми Кармен, светицата, ме преследваше като мириса на рози от гроба й. Много мислих за любовната й мъка. Дори следобедите, когато ужасена се качвах на гърба на старата ми кобила, не можех да си избия от главата мисълта, че ще остана стара мома. Освен това се опасявах, че никога няма да стана светица, защото нямах никакво намерение да се отказвам от хубавата литература, нито от сладостите на любовта.

Когато в началото на януари Тереза Троти ми се обади за втори път, вече не знаех какво точно изпитвам към херцог Ноланд. След като анализирах трезво положението си, се убедих, че е най-добре да го забравя. Не като обект на проучването ми, разбира се, а като човешко същество. Това ми вдъхна твърдост, за да се изправя пред новата си събеседница: прочутата, бляскава, достойна за завиждане и подражание Тереза Троти ди Висконти, която се държеше с мен презрително и грубо, както би се държала с някоя домашна прислужница, която смята за пълна некадърница.

– Аз ли трябва да се грижа за всичко? – скастри ме тя, когато й казах, че още не съм успяла да говоря с Валентино, защото е на яхтата си заедно с гостите си Клаудия Шифър, Росарио Надал, Нати Абаскал и ще се върне чак в средата на януари.

– Яхтите обикновено имат сателитен телефон – каза тя с наставнически тон, сякаш аз не знаех това.

– Да, за спешни случаи – отвърнах много предпазливо.

– А това не е ли спешен случай?

– Още днес ще говоря с личния му секретар – опитах се да я успокоя. – Той също беше в отпуска. Но не се тревожете. Сигурна съм, че когато му кажа за кого ни трябват тоалетите...

– Гледайте да го направите – каза тя троснато, преди да затвори. – Бих могла лично да се обадя в ателието, но не искам. Това ви е работата. Нали така?

Аз също си задавах този въпрос. Това ли беше работата ми? Толкова години се бях подготвяла да стана велика журналистка като дядо ми и баща ми, изучавайки в дълбочина сложния свят на литературата и хуманитарните науки. Познавах отлично творчеството на Чомски и Сосюр, да не говорим за Бекет или Джойс, и бях прочела седемте части на „В търсене на изгубеното време“. Всичко това загуба на време ли е било, както би казал Пруст?

Изглежда, според Тереза Троти работата ми се състоеше в това да охранявам тоалети и бижута и да убеждавам гримьори, фризьори и фотографи в страхотния шанс, който имат, допринасяйки за обезсмъртяването й за бъдещите поколения. И нещо още по-лошо. Сестра ми, която с толкова труд бе завършила агроинженерство, говореше три езика и имаше две магистърски степени – по управление и администрация на предприятия, и друга по нещо, наречено „Органично земеделие и методи за производство на храни“ от университета в Нюкасъл, – от няколко дни не се отделяше от телефона, опитвайки се да удовлетвори капризите на Троти и понасяйки стоически грубите й обноски.

– Този репортаж ще бъде сензация – окуражаваше ме тя, когато виждаше, че губя обичайния си оптимизъм.

Правеше го заради мен. Бъдещето й не зависеше от това. Сестра ми винаги беше готова да се жертва за първия, който я помоли.

Определихме датата 14 февруари, деня на проклетата любов, така че работехме до изнемогване, за да подготвим навреме всичко до най-малките подробности.

– Искам Ричард Авадон или Хелмут Нютън – поиска Тереза.

– Това е невъзможно – полях я аз със студен душ. – Авадон живее в Лос Анджелис, а Нютън – в Париж. Те са два колоса във фотографията, две живи и недостижими легенди. Шансът да се съгласят е нулев. Все едно да искаме Тиншорешо, Рубенс или Веласкес да станат от гробовете си само и само за да ви нарисуват

– Не позволявам да ми говорите с такъв тон – възропта тя. – Париж е само на два часа път със самолет Не може да е толкова трудно, колкото го представяте.

– Мога да ви осигуря един от най-добрите фотографи в света. Перуанец е, казва се Марио Тестино и имам достъп до него чрез една моя позната херцогиня.