Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Значи не става дума за Албер Монакски?

Преглътнах с труд.

– Не, господине, щастливецът е Нелсън Ноланд, девети херцог Ноланд, собственик на двореца Ноланд Тауърс, не знам дали имате представа за кого говоря.

– Не е ли синът на Тристан Ноланд?

– Същият.

– Но каква фантастична новина! – Внезапно Марио Тестино повиши с няколко тона теноровия си глас. – Великият Тристан! Какъв човек! Знаете ли, че изкачи Мачу Пикчу през трийсет и седма, когато още не съществуваха пътища, нито транспортни средства освен товарни мулета? Баща ми се запозна с него в Лима и беше впечатлен от осанката му на английски аристократ, от издръжливостта му на писко сауър [29] Коктейл с ракия и лимон – Б. пр. и от това колко фалшиво пеел. Запозна ги търговският аташе или посланикът, вече не си спомням. Често ни разказваше за приятеля си херцог Ноланд – че изкачил Еверест, прекосил пустинята Сахара, изследвал Северния полюс...

– Почина миналата година – осведомих го аз.

– Колко жалко! – възкликна той. – Бих се радвал да се запозная с героя от детството ми.

– Сега имате възможност да се запознаете със сина му.

– Прилича ли на баща си?

– В известен смисъл, да – излъгах аз.

Имах късмет. Съдбата ми се усмихна и Марио Тестино размести програмата си, за да може да снима аристократичната двойка. Обеща, че ще ми изпрати факс с всички подробности за фотосесията.

Подскочих от радост, докоснах с глава табана, прегърнах сестра ми и двете затропахме с крака. Но колко кратко трае щастието в дома на бедняка! Точно една нощ и една сутрин, докато пристигна обещаният документ и установихме, че бюджетът надвишава многократно и най-безумните ни предположения. Пътувания, хотели, пари за храна, транспорт на деликатен материал, наеми, застраховки и удобства за екип от седем души в продължение на два дни и две нощи – за всичко това трябваше да отговарям и да плащам от моя издателски бюджет, който будеше в мен толкова съмнения, че не смеех да се консултирам с баща ми за тази втора порция разходи.

– Какво ще правим? – попитах риторично сестра ми на закуска, като си веех с получения факс, който ми приличаше на смъртна присъда.

Точно тогава се появиха коприненият пеньоар и парфюмът „Шанел“ на баба ми по бащина линия, този път следвани от верния й пудел, който се хранеше с трюфели и гъши пастет. Завари ни толкова отчаяни, с недоизпити чаши кафе и със сълзи в очите, че истински се уплаши.

– Не се тревожи, бабо – казах й, преди още да е попитала нещо, – става дума за работа. Нищо важно.

– Сигурно заради репортажа ти – досети се тя. – Отменен е. Не ми казвай нищо повече.

– Още не – отвърнах й. – Но ще трябва да го отменим. Продукцията е разорителна. Дори и в най-лошите си кошмари не съм предполагала, че една фотосесия може да е толкова скъпа.

Тя се замисли. Наля си черен чай и пъхна маслена сладка в устата на кучето си.

– Веднъж дядо ви искаше да закрие списанието. Или да го продаде, което щеше да е още по-болезнено. Беше в началото, пет-шест седмици след излизането на първия брой. Пристигна един следобед вкъщи със същата посърнала физиономия като вашите тази сутрин и ми каза, че спестяванията ни са се стопили и че ако искаме да продължим, трябва да вземем заем. Разказа ми, че един венецуелец му е направил интересно предложение и че той обмисля идеята да се раздели с бизнеса си.

Тогава, кълна се, небето внезапно се обагри в оранжево и виолетово и сноп светлина огря баба ми, също като Скарлет O’Xapa в „Отнесени от вихъра“, и от гърлото й се изтръгнаха почти същите думи: „Бог ми е свидетел, че няма да успеят да ме сломят. Ще оцелея и когато всичко свърши, нито аз, нито близките ми отново ще гладуват. Дори да трябва да лъжа, да крада, да прося или да убивам, бог ми е свидетел, че повече никога няма да гладувам!“.

Баба ми се изправи. Пуделът, който беше в скута й, се изтърколи от колената й на земята.

– Никога, казах на дядо Ви, не и докато съм жива! Ако трябва да загинем, то нека загинем в битка! – Отново седна и си възвърна обичайния вид. – Войната беше току-що свършила и войнственият дух още не ме беше напуснал. Истината обаче беше, че не исках дядо ви да преживее поражение. Списанието беше нашият проект, нашата мечта и не бях склонна да се откажа от него просто така. Знаех, че един заем може да ни разори. Но предпочетох да поема риска. И дядо ви, като видя ентусиазма ми, възвърна надеждите си и продължихме напред.

– Взехте ли заем?

– Не. В крайна сметка бе достатъчно да затегнем колана в продължение на няколко изпълнени с неизвестност месеца. Аз отслабнах със седем кила, а той изгуби малко от косата си, но накрая успяхме да изплуваме.