Мамен Санчес - Каймакът на обществото

„Приемам с удоволствие щедрото ви предложение“ – написах самонадеяно аз и това беше последният подводен камък, който трябваше да преодолеем, преди да се отправим към Великобритания.

Три дни преди съдбовната дата със сестра ми се сбогувахме с родителите ни, с брат ни, с бабите и дядовците ни и се впуснахме в поредната авантюра. Щяхме да се възползваме от тези три дни, за да обсъдим последните детайли на фотографската продукция, да видим отново „фантомът от операта“, да купим последната плоча на Куин в „Тауър Рекърдс“ и маратонки „Найк“, които продаваха само в „Лили Уайтс“, както и да купим за брат ни кубинки „Док Мартенс“ на черния пазар в Камдън Таун. Когато обаче отидохме в хотела, чакаше ни неприятна изненада.

– Имате съобщение от полицията – уведоми ме портиерът, прокашляйки се, докато ми подаваше напечатан на машина лист с логото на Скотланд Ярд.

Прочетох го сащисана: „При нас се намира сандък, съдържащ четири рокли на фирмата „Валентино“, оценени на няколко хиляди лири. Споменатата стока ще бъде задържана в офиса на митницата на летище „Хийтроу“, докато се платят съответните митнически такси и се докаже, че вносът им в Обединеното кралство не е с търговски цели“.

– Мислиш ли, че използването им във фотосесия може да се смята за търговска цел? – попитах сестра си, която бе прочела съобщението, надничайки зад рамото ми.

– Възможно е – отвърна тя. – Предполагам обаче, че по-скоро става дума, че е забранено да се продават или да се извлича финансова изгода от тях.

– Сега какво ще правим?

Стаята ни приличаше на бонбониера. Стените й бяха облепени с тапети на бели цветчета и червени ягоди, в тон с покривките на леглата и с пердетата; килимът беше зелен, възглавничките – поръбени с кадифе, а креслата – тапицирани със същия плат на цветя и ягоди. Обадихме се вкъщи от телефона на нощното шкафче и баба ми, която сигурно от доста време бе стояла на пост до телефона, вдигна още след първото иззвъняване. Веднага разбра, че нещо не е наред.

– Значи на митницата, а? – Тонът й беше по-скоро развеселен, отколкото загрижен.

Впусна се в спомени за времената, когато през испанските граници не можело птичка да прехвръкне и припомни историята на нашата леля Флора, която се върнала от Биариц с три моряшки шапки на главата, с две перлени огърлици на шията, с по три часовника на всяка китка, с два чифта слънчеви очила, с астраганово палто и една визонова боа. „За лично ползване“ – декларирала тя с такава самоувереност, че успяла да убеди дежурния полицай.

Тази история вдъхна увереност на сестра ми и тя заключи, че с нахалство всичко е възможно. „Утре рано ще отида на летището и ще измъкна роклите“ – увери ме тя.

Оптимистичният й порив ми се отрази добре и успях да заспя. На сутринта, след като закусихме превъзходни бъркани яйца, всяка излезе във влажния и студен Лондон, за да изпълни важна мисия.

Моята беше проста. Трябваше да отида в магазина за мъжко облекло „Джийвс & Хокс“, да платя фактурата и да взема костюма, направен по поръчка за херцог Ноланд. С други думи, беше задача, която можеше да изпълни пиколото В хотела ми, когото щях да стимулирам със съответен бакшиш. Защо тогава отидох лично и не придружих сестра ми до летището? Предполагам, че следвах повелите на сърцето си, а не на разума. Исках да видя със собствените си очи мястото, откъдето Нелсън Ноланд купуваше дрехите си, пробваше ризите и обувките си, подбираше цвета на вратовръзките си и вероятно бельото си. Бях стопроцентово сигурна, че носи боксерки, от онези, които момичетата на моята възраст обувахме, за да играем тенис. Дори смятах да купя по един чифт за мен и за сестра ми като спомен от лондонската ни авантюра.

Магазинът, който се намираше на Савил Роу номер едно – елегантна улица, съседна на Риджънт Стрийт, – надмина очакванията ми. Заемаше първите два етажа на една бяла сграда, над чиято входна врата, обградена от бръшлян, имаше огромно английско знаме. Витрината вляво от входа, зад желязната ограда, представляваше огромен прозорец, през който минувачите можеха да надникнат в осветеното вътрешно пространство. Когато човек прекрачеше прага, неизбежно се чувстваше смутен от огромните размери и от аристократичното държане на служителите. Обширното правоъгълно помещение беше застлано с килим и мебелирано с удобни дивани. В галерията над него, като в театрални ложи, бяха изложени костюми. Стълбата се губеше в едно далечно кътче на първия етаж, а от остъкления таван висяха три-четири внушителни и много старинни военни мундири. Заприлича ми донякъде на театър „Алмагро“ в Мадрид.