Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– И са те хванали.

– Но не знам защо.

– Много ясно – казах аз. – Защото никой не се разхожда в летище с рокля на Валентино.

– Не е вярно! – възрази тя. – Англичаните пътуват с влак навсякъде. До Аскот, до Уимбълдън... Защо да не могат да пътуват елегантни и в самолет?

Купихме на господин Карсън автоматична писалка „Дюпон 007 Джеймс Бонд“, ограничена серия; беше единственият аксесоар на легендарния таен агент, който можахме да си позволим, и му я занесохме още същия следобед в магазина. Той ни връчи костюма на Нелсън в калъф с инициалите на фирмата, отпечатани в бяло. Сбогувахме се с нашия герой със силна прегръдка – повече испанска, отколкото британска – и му обещахме, че някой ден ще се върнем като богаташки и ще му поръчаме костюми за скъпия ни баща, на когото не казахме нищо за малкия инцидент на митницата.

След като решихме този проблем, както и други дребни препятствия, които изникнаха през следващите часове и които за малко да изцедят докрай силите и спестяванията ни, успяхме да се качим на крайградския влак, който щеше да ни закара в Хадънхам заедно с два куфара, сандъка на Валентино, костюма „Джийвс & Хокс“, портативната „Оливети“, касетофона и един много сериозен и много мълчалив мъж. Представи се като охранителя на огърлицата „Булгари“ и наистина носеше куфарче, прикрепено е белезници към китката му, което постави в скута си, обгърна с ръце и не изгуби от поглед нито за секунда по време на пътуването. Тъй като говореше само италиански, и по-конкретно неразбираем диалект от някоя планинска провинция, успяхме да разменим единствено няколко любезни думи и го оставихме на спокойствие, потънал в мислите си. На гарата го потърсихме, за да го попитаме дали иска да се качи с нас в таксито, но беше изчезнал от погледа, така че потеглихме сами към хотела.

Имаше красиво френско име: „Маноар о катр сезон“, две звезди „Мишлен“, получени заради добрата кухня, и гаранцията, че принадлежи към веригата „Реле и Шато“, предпочитаната от баща ни, който беше инициаторът да отседнем в него.

„Тази аристократична извънградска къща е близо до живописното село Грейт Милтън – прочете той в каталога на световноизвестната асоциация за луксозни бутикови хотели, – намира се в красива местност и разполага с трийсет и два луксозни апартамента и стаи, с училище по готварство, игрище за голф, за крикет и стрелба по панички.“

Възразихме. Уверихме го, че всеки „Бед енд Брекфаст“ [33] Настаняване в частна къща или малък хотел със закуска – Б. пр. в зоната би задоволил вкусовете ни, които все още бяха елементарни и непретенциозни, но той настоя да отидем там, защото искал да знае от първа ръка с какво се различава онзи ростбиф, който толкова бил превъзнасян от французите, от ростбифа, който обикновено ядяхме в дома на баба ми.

Същата вечер поръчахме въпросния ростбиф заедно е йоркширски пудинг е много сос и пресни картофи. На масата ни седнаха великият Марио Тестино, декораторът Майкъл Смит и италианецът е куфарчето. Останалата част от екипа щеше да пристигне в Ноланд Тауърс на следващата сутрин е първият влак от Лондон.

Марио Тестино поднесе вилицата към устата си и в продължение на няколко секунди стоя мълчаливо, със затворени очи.

– Превъзходно е – въздъхна накрая той и се впусна в спомени от детството си в Лима. – Семейната скара – обясни ни той – винаги включваше аякучо , това са говежди сърца, които се нанизват на тръстикова пръчка, подправят се е паста от чушки и се ядат с царевица, картофи, чича морада [34] Напитка, приготвена от червена царевица – Б. пр. или чича де хора [35] Ферментирала напитка от царевица, подобна на бирата – Б. пр. . През лятото в къщата ни в Баранко се събирахме всички единайсет братя и сестри – от които аз съм най-големият, – за да хапнем скара и да се насладим на залезите. Ядяхме супа от скариди, пържени хапки телешко месо, пиле на жарава и разбира се, писко е лимон. Сервитьор! – извика той. – Ще ни приготвите ли писко сауър? Знаете ли как се прави, или да дойда в кухнята?

Тестино изчезна зад двукрилата врата на кухнята и се върна след няколко минути е поднос, на който имаше пет чаши е писко със сода, лимон и лед. След първата порция дойде втората и третата и в два след полунощ управителят на хотела, който се беше черпил е нас, ни попита деликатно дали не е време да се оттеглим в стаите си, тъй като сме поръчали закуската за седем сутринта и няма да има време да изтрезнеем. Господинът с куфарчето се качи, залитайки по стълбата, Тестино и Смит запазиха приличие и достойнство, а ние със сестра ми успяхме да се задържим на крака, подкрепяйки се една друга, докато асансьорът пристигна. Сигурно е била незабравима нощ, макар че на следващата сутрин никой от нас не си спомняше много добре случилото се.