Мамен Санчес - Каймакът на обществото

В този момент вратата на салона, където бяхме зарязали сестра ми пред чаша димящ чай, внезапно се отвори и разговорът ни бе прекъснат. Запознах се с края на историята след няколко дни, когато Кара ми изпрати дълго писмо, в което ми описваше всички подробности – как благодарение на телеграмата, която й изпратила братовчедка й Филипа, научила, че Валерия Висконти е починала от инфаркт на миокарда, докато играела любимия си крикет (инфарктът и практикуването на този спорт в действителност нямали нищо общо, но тъй като телеграмата позволявала определен брой думи за стандартна цена, братовчедката Филипа се възползвала от случая, за да навлезе в подробности).

В онзи момент Кара била омъжена за Тристан Ноланд и надзиравала строежа на ловния павилион в стил рококо, който мъжът й издигал, за да увековечи паметта на двамата. Щял да бъде посмъртният му принос – или почти – към семейното наследство и неизличимо доказателство за беглото му преминаване през този живот, след като следите му на алпинист изчезнели от склоновете на Килиманджаро и вече никой нямало да си спомня за подвизите му. Да, била заета, но когато получила неочакваната новина за кончината на Валерия Висконти, чертежите на сградата се изплъзнали от ръцете й и паднали на земята.

От една страна, почувствала облекчение, защото никога не се знаело колко ще живее една италианска милионерка. „Някои са над сто години и все още са жизнени“ – пишеше тя. От друга страна, натъжила се заради липсата на съгласуваност между тази преждевременна смърт и наскоро сключения й брак с херцог Ноланд. Идеята да се омъжи за толкова стар мъж й се била сторила приемлива – можела да се отдаде на друг мъж в продължение на години, без да се налага да се отказва от евентуално бъдеще с Томасо Троти. Според законите на природата и на вероятностите, Тристан Ноланд би трябвало да напусне този свят много преди Валерия Висконти, което щяло да предостави на Кара възможност да спечели отново своята първа любов.

Изглежда, че сред безкрайните видове любов, за които Кара бе споменала, фигурираше и този толкова авантюристичен начин да чакаш търпеливо заекът да изскочи от храстите.

Валерия обаче умряла преди Тристан и в сантименталния живот на Томасо Троти се появила опасна празнина. А е добре известно, че скръбта на вдовеца е силна, но краткотрайна. Кара страдала при мисълта, че ако смъртта не вземе скоро Тристан – който вече бил прехвърлил осемдесетте, – друга жена ще заеме мястото й в дома на Томасо.

Провървяло й.

През май 1992, малко преди съдбовната ни среща в Париж, Тристан заболял от гръдна жаба.

Тази болест, заедно с едно старо сърдечно заболяване, астмата, кашлицата и затрудненото дишане, което го измъчвало от известно време, рушели организма му. Започнал да се срива, подобно на каменен великан. Съзнавал, че ако не вземе мерки, накрая ще се превърне в жалък инвалид, бродещ като призрак из коридорите на Ноланд Тауърс.

Наскоро се бил оженил за Кара, жизнерадостна италианка, с трийсет години по-млада от него, и не бил склонен да се откаже от сладостите на този късен брак. Така че се оставил в ръцете на доктор Ник Терит, виден специалист по сърдечносъдови заболявания, който разработвал ново лекарство и се нуждаел от доброволци за клиничното му тестване.

Ноланд бил твърде стар, за да се подложи на подобен експеримент, но благодарение на контактите си и на репутацията си на светска личност накрая успял да влезе в програмата, въпреки риска за живота си, който поемал – най-големия, по-голям и от прочутата му експедиция до Арктика и прекосяването на Андите.

Натъпкал се със силденафил цитрат и установил, също като останалите пациенти на д-р Терит, че макар сърцето му все така да биело едва-едва, мъжествеността му се разбудила от летаргията, на която го било обрекло лошото му здраве. Събуждал се всяка сутрин с щръкнал атрибут, който все едно му намигвал, а от другата страна на съпружеското легло го очаквало топлото тяло на Кара.

За нея това също било една объркваща новост, от която съумяла да се възползва с радост и доволство.

Знаела или предполагала, че петдесетгодишните херцогини като нея одумват зад гърба й привидната немощ на Тристан; че го наричат развалина, изкуфял старец и дори с още по-обидни епитети. Тя не можела да сподели с никого невероятната тайна, но се смеела от сърце на грешните им заключения. Не си спомняла да се е наслаждавала така на секса, както с Ноланд.

Провървяло й – поясни тя, – защото една сутрин след акта Нелсън поставил ръка на сърцето си и умрял щастлив. С широка усмивка и красивата гледка на задните части на Кара – последния образ в бурния му живот