Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Какъв пропуск, още не съм ви запознала! – възкликна Кара и като хвана ръката ми и тази на Тереза, ни принуди да ги стиснем. Аз, от своя страна, й представих сестра ми, като се молех на всички светии да не й хрумне да й направи реверанс.

– Nice to please you [36] Букв: Приятно ми е да ви се харесам, (англ.) – Б. пр. – изтърси сестра ми, на която после търпеливо обясних, че се казва Nice to meet you или Pleased to meet you [37] Приятно ми е да се запознаем, (англ.) – Б. пр. но никога тъпотията, която преди малко бе излязла от устата й. „Да не мислиш, че съм глупава и че не знам английски?“ – отвърна ми тя през смях.

Тереза Троти беше от хората, които вместо да ти подадат ръката си, я отпускат в твоята и ти се чудиш какво да правиш с нея, толкова е вяла и безжизнена. Покачена на токчетата си, тя се извисяваше с двайсет-трийсет сантиметра над мен и аз приличах на коленичила нейна поданичка, а тя – на кралицата, която снизходително ме търпи до себе си.

– Ще ми донесеш ли вода, ако обичаш?

Задвижена от някаква странна, по-могъща от волята ми сила, аз изтърчах при масата до дивана и се върнах с чаша студена вода. Тя я изпи и ми се усмихна.

– Благодаря – каза. – Би ли оставила отново чашата на масата?

Каква глупачка бях! Отново й се подчиних и щях да го направя стотици пъти, ако го беше поискала. Бях готова да й закопчая най-горното копче, да разхлабя колана й, да захвана с фиба кичур от косата й или да попия с хартия влагата по челото й. Но не се наложи. За това имаше други хора, които сервилно се въртяха около нея и изпълняваха всичките й желания дори преди да ги изрече.

В мен се настани някаква друга личност – излязлата извън фокуса актриса на Уди Алън, безлична и помръкнала пред ослепителната светлина на звездата. Такова беше въздействието на Тереза Троти.

Запитах се докъде ли се простира тази нейна власт и открих, че стига далече, много далече – аз, която изпитвах огромен респект към благородното изкуство на ездата, да не кажа дълбоко вкоренен страх, неочаквано за самата мен се самопредложих да придържам един рефлектор, качена на кон, докато снимат Тереза, облечена като амазонка и яхнала друг кон.

– Някой умее ли да язди?

– Аз!

– Ти? – попита слисана сестра ми.

– Можеш ли да яздиш след кобилата на Тереза с този рефлектор, да кажем на метър и половина разстояние?

Не се наложи да се преобличам, нито да се преобувам. Вече познавах етикета в Ноланд Тауърс и бях напълнила куфара си с най-хубавите си спортни дрехи. Елегантни, разбира се. Купени от оръжейния магазин, където ме познаваха от малка. Носех панталони от еластично рипсено кадифе, високи ботуши от релефна кожа и много красиво непромокаемо яке, в чийто джоб намерих празна гилза.

Имах навика да събирам празни гилзи отвсякъде. Обожавам мириса на барут, който излъчват, когато са още топли. Взимам ги от земята веднага щом ловецът отвори пушката и ги поднасям към ноздрите си. Вдишвам и усещам уханието на мащерка, на ладан или на мокра пръст, или на влажно жито, смесено с мириса на дима от гилзата. Прекарвахме много следобеди в стрелба по панички на върха на един хълм, засят с лавандула. Баща ми беше невероятен стрелец. Моят герой, когато бях малка. Шампионът Печелеше огромни купи и превъзходни бутове шунка на празниците на Девата от Кармен и снимката му излизаше всяка година в местния вестник.

Придвижихме се вкупом до конюшните. Тереза се беше преоблякла като английска амазонка, с вталено сако от туид и бели панталони за езда, които очертаваха красивото й дупе . Това каза Тестино.

На нея й зачислиха бяла кобила, а на мен едно черно чудовище с кървясали очи.

Забелязах, че сестра ми бе започнала да се моли през зъби – дори ми се стори, че носи броеница в джоба си – и й бях благодарна, макар да си помислих, че тази предпазливост е пресилена. Един коняр държеше юздите на коня ми, а друг следеше всяко мое движение.

Защо някое от тези яки и здрави момчета не придържаше рефлектора вместо мен? Мисля, че някой предложи това, но аз възмутено го отхвърлих. Какво ме прихвана? Какво исках да докажа на Тереза или на себе си?

Достатъчно бе да побутна съвсем лекичко това дяволско изчадие, и то мигновено препусна в галоп. Нямаше нищо общо с мудността на скъпата ми стара кобила, която не тичаше, защото нямаше желание за това.

Успях да чуя виковете на сестра ми: „Хвърли рефлектора! Хвани юздите!“ Но тези викове, примесени с тропота на копитата и пръхтенето на коня ми, приличаха на шумоленето на вятъра между дърветата.