Събудих се е изтерзано тяло и опънати нерви – професионалната ми репутация, каквато до момента нямах (това поне ми помагаше да спя спокойно и да се събуждам, без да се стряскам), предстоеше да бъде подложена на изпитание. Дните на приятно и безгрижно чиракуване бяха приключили и беше настъпил часът да докажа колко струвам.
Как обаче да го направя, без да застраша деликатното си душевно здраве? – питах се с тревога. Трябваше да се изправя с касетофон в ръка пред Нелсън Ноланд и да го питам за всичко онова, което не исках да зная: къде са се запознали? Кога е започнал любовният им роман? Как й е дал пръстена? Какво точно го е накарало да се влюби в нея?
Предусещах, че отговорите му щяха да ме наранят като плесници, а отгоре на всичко трябваше да понасям доволното изражение на Тереза Троти ди Висконти, която сигурно щеше да го прекъсва през цялото време, за да коментира през смях незначителни подробности от своя dolce vita .
Изпитвах толкова силна и неподправена омраза към жена, която още дори не познавах, че това чувство ме плашеше.
Ненавиждах гласа й, русата й коса, светлата й перфектна кожа, сто и осемдесетте сантиметра ръст, стоте сантиметра гръдна обиколка, шейсетте сантиметра талия, деветдесетте сантиметра ханш и трийсет й осмия й номер обувки (данни, които тя ми беше дала, бог знае защо, може би за да ги предам на Валентино или за да ме подразни), огромното й богатство, яхтата й, Карибите й, старинната й улица в Портофино и устата й, целуваща тази на Нелсън.
Дразнех се много, когато баща ми казваше: „Какво елегантно момиче е Тереза Троти“, или когато списанието ми превъзнасяше стила и красотата й и я наричаше абсолютна героиня на бала, кралица на нощта, звезда измежду звездите, невероятна, зашеметяваща или просто съвършена.
Помощниците на Тестино, които дойдоха да го вземат от хотела, любезно ни направиха място в бусчето сред дифузните чадъри и цветните екрани и към девет сутринта пристигнахме в Ноланд Тауърс, където вече ни чакаше Кара, загърната с дебела самурена наметка, за да ни поздрави с добре дошли в бившата си резиденция.
Беше ужасно студено, но голите клони на дъбовете, покрити с мъх и капки дъжд, сякаш бяха украсени с хиляди малки цветни крушки под плахите лъчи на февруарското слънце, което надничаше между тях.
Видът на импозантната сграда ни зашемети, а крехката фигура на Кара, усмихната, гостоприемна, ни пренесе в една далечна и красива епоха, в която австро-унгарски принцове и руски принцеси са се разхождали из градините на дворците си или са ловували в горите си.
Посрещна ме с дълга, искрена и силна прегръдка. После поздрави Тестино на италиански – език, който говореше перфектно. Заговориха оживено за легендарния подвиг на Тристан Ноланд и паметното му прекосяване на Андите през трийсет и седма на гърба на муле, което умряло от старост, когато пристигнали в Олянтайтамбо.
– Но влезте, моля ви, студено е.
Само за няколко дни къщата беше преобразена като с магическа пръчка от Майкъл Смит Беше изгубила част от очарователния си декадентски вид, който беше заместен от току-що тапицирани мебели, без следа от прах, по-леки пердета, стратегически подбрани предмети от скъпи антикварни магазини и една подозрителна симетрия там, където преди мебелите бяха разположени самоцелно. Смит се движеше с котешка походка, присвивайки очи, за да открие някакъв анахронизъм или несъгласуваност, а ръцете му непрекъснато местеха порцеланови съдове, ориенталски вази, възглавнички, книги... поставяше цветя тук, столче за крака – там, отваряше и затваряше врати и прозорци и ръководеше персонала в къщата, който през тези дни беше под неговите заповеди, или по-скоро под хипнозата му. Скоро към този танц се присъедини Марио Тестино в търсене на основния елемент на изкуството си: светлината. Определяше местата, където слънцето влизаше под остър ъгъл, осветявайки частиците във въздуха, използваше асистентите си като модели, разтваряше огромните метални чадъри, задействаше светкавицата и пресмяташе необходимия интензитет за блендата на своя „Никон“.
– Прилича на снимачна площадка на холивудски филм
– каза развеселено Кара, прескачайки кожите, които някой беше проснал на пода.
И беше права. Липсваше единствено камерата на Джеймс Айвъри, която да обезсмърти сцената. Жалко, че той в момента се намираше в замъка „Паудърхем“ в Южен Ексетър, графство Девън, където снимаше филма, който щеше да му донесе световна слава – „Остатъците от деня“, с Антъни Хопкинс в ролята на Стивънс, най-дисциплинирания иконом на света, и Ема Томпсън в кожата на госпожица Кентън, жертва на потискащата личност на Хопкинс.
Читать дальше