Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Представих се на щанда и обясних причината, която ме водеше там. Толкова бях стресната от обстановката, че говорех едва-едва. Продавачът любезно ме помоли да изчакам за момент, докато извика шефа си. Така се запознах с Уилям Карсън, собственика на фирмата, същия, подписал онова писмо, в което ми предлагаше трийсет процента отстъпка от обичайната цена на изделията си.

Оказа се четирийсетгодишен мъж, висок, добре сложен, ужасно привлекателен, изискан и с перфектна британска дикция. Предложи ми чаша бренди, чай, мартини или каквото обикновено пия в този напреднал час на сутринта, докато чакаме младият херцог Ноланд да довърши пробата на костюма си.

– Херцог Ноланд е тук? – възкликнах аз видимо разтревожена.

– Да, госпожице – потвърди той. – Намира се в пробната на третия етаж, където правят последните поправки на костюма му. Както знаете, в „Джийвс & Хокс“ има две задължителни проби и едно последно посещение, за да се уверим, че кройката е безупречна.

– Тогава е по-добре да си тръгна и да дойда след малко – опитах се да се измъкна, – когато херцог Ноланд приключи и...

В този момент чух гласа на Нелсън да произнася името ми от втория етаж. Вдигнах глава и го видях надвесен над парапета, между две дървени колони, усмихнат и разрошен. Слезе бързо по стълбата при нас и ме поздрави със силно ръкостискане.

– Костюмът е перфектен – поздрави той доволно Карсън. – Трябва да го отпразнуваме с чаша шампанско.

Карсън се отдалечи и двамата с Нелсън Ноланд останахме лице в лице, леко смутени в началото, но след като вдигнахме наздравица за успеха на репортажа ни, се отпуснахме. Докато приготвяха пакета и фактурата, имахме време да си поговорим.

– Как върви дисертацията ти за гъскоподобните птици от семейство Патицови? – попитах го аз, напрягайки паметта си.

Нелсън сведе поглед.

– Да кажем, че за момента проектът е в пауза. При всичките приготовления за сватбата... можеш да си представиш.

– Представям си – отвърнах аз.

– Благодаря за костюма – каза той, сменяйки темата. – Никога не съм предполагал, че ще проявите такава щедрост. Моят случай изключение ли е, или винаги купувате толкова елегантни дрехи за фотосесиите си?

Тогава ми просветна, че идеята за костюма по поръчка, който ни струваше цяло състояние, е била на Тереза Троти, а не на Нелсън. И днес не мога да си обясня как дотогава не си бях дала сметка за това.

– Твоят случай е изключение, разбира се – уверих го аз със закачлив тон, за да помисли, че се шегувам. – Как е на Карибите? – Сега аз исках да сменя темата.

– Откъде знаеш, че...?

– Нека ти напомня, че съм журналистка.

Огледа ме от горе до долу.

– Да не си ми сложила микрочип като в шпионските филми? – пошегува се той.

Усмихнах се, повдигнах вежди, после ги свалих и забих поглед в него.

– Наблюдавам те – предупредих го аз. – Ако не се държиш добре, ще заключа уличаващите те материали в архива си.

Засмя се. Допи чашата си шампанско и я остави върху сребърния поднос, на който ни го бяха сервирали. Сбогува се с няколко любезни фрази. Напомни ми, че ни очакват в Ноланд Тауърс рано сутринта на четиринайсети; с една дума, след два дни, защото камионите вече започнали да пристигат.

– Какви камиони?

– Докараха мебели, цветя и куп още неща. Този твой репортаж се превръща в истинско събитие. Кара и Тереза са на ръба на нервна криза. Защо, мислиш, избягах в Лондон?

Проследих го с поглед, докато излезе през обрамчената е бръшлян врата. С шлифера и чадъра си, е походката си на горско животно, с изправен гръб и с разрошена както винаги коса. Този мъж толкова ми харесваше, че не можех да отрека водовъртежа от чувства, които предизвикваше у мен физическата му близост. Това е химия, казах си. Ако Ориана Фалачи се беше влюбила в Кисинджър, едва ли щеше да й е лесно да го интервюира.

Точно тогава отново се появи Уилям Карсън. Бързаше със загрижена физиономия.

– Сестра ви се обади по телефона – каза той. – Арестували са я и каза да отидете веднага в участъка на летището, за да платите гаранцията.

Задавих се с шампанското.

Господин Карсън ме загледа втренчено, повдигнал въпросително едната си вежда, докато поглаждаше брадичката си като Шерлок Холмс, затова се принудих да му обясня, че сестра ми не е престъпница, а наивно момиче, което вероятно се е замесило, без да иска, в някоя каша. По моя вина, добавих, за да ми помогне да освободим едни рокли „Валентино“, задържани на митницата.

– Отивам да взема шапката и чадъра си – каза той и се отправи тичешком към вътрешността на владенията си.