Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Също не.

Той ме изгледа учудено. Явно смяташе, че никой разумен човек не би трябвало да тръгва на път без бинокъл и гумени ботуши. Този мой пропуск обаче не представляваше проблем за Нелсън Ноланд, както можах да установя същия следобед, когато намерих върху леглото си пълен орнитоложки екип: високи ботуши, дъждобран, непромокаема шапка, бинокъл и дори сгъваемо столче, като онова, което той носеше предната вечер увесено на рамото му.

След като вървяхме доста време из лабиринтите на двореца, най-после застанахме пред огромната врата на библиотеката. И двамата дишахме учестено. От вълнението или от ходенето, или от храносмилането на обилната закуска. Когато домакинът ми най-после отвори вратата, признавам, че ми се зави свят. Мястото беше досущ като пещерата на Али Баба или като кървавата стая, в която Синята брада е режел жертвите си, само че тук съкровището беше от друго естество.

Нелсън Ноланд също стоеше запленен пред колекцията си от книги, класифицирани с математическа прецизност по размери, цветове, дати, автори и бог знае по какви други неведоми критерии. Имаше хиляди томове, разположени на четирите огромни стени на две нива (до втория етаж се стигаше по една подвижна стълба, инсталирана върху релси, които обикаляха целия периметър), както и внушителна експозиция на снимки, отпечатани В голям формат, покрити със стъкло и разположени стратегически между книгите и над рафтовете.

Първият въпрос, който си зададох, беше кой, по дяволите, се грижи за чистотата на това светилище. Добре че не го изрекох на глас, защото самият Ноланд отговори на него – смръщвайки вежди, той се приближи до една от снимките, огледа я внимателно, откри, че по стъклото има нещо като отпечатък от пръст, и леко ядосан, извади кърпичка от горния джоб на туиденото си сако и започна да търка усърдно невидимото петно.

Господи, помислих си, този млад и невероятно привлекателен мъж е напълно смахнат. Лично той се грижеше да поддържа библиотеката асептична като операционна зала, студена като гробница и чиста от всякаква прашинка. Опитах се да пресметна наум колко ли часа посвещава на тази своя мания и той отново ме изпревари:

– Тук прекарвам по-голямата част от времето си.

Въпреки зараждащата се в мен тревога – започвах да

си мисля, че се намирам сама в замък с един обсесивен маниак, – признавам, че душевното ми състояние в онзи момент беше на пълно изумление. Вероятно това се беше изписало на лицето ми, защото Ноланд, пронизвайки ме със същия поглед на граблива птица, с който преди малко беше открил отпечатъка от пръст, ме попита дали съм добре, защото съм била пребледняла и той се опасяваше, че съм получила стомашно неразположение. „Портокаловият сок трябва да се приема винаги преди и никога след млякото“ – предупреди ме той.

Седнах в едно доста удобно кресло, от което цялата библиотека се разкриваше в перспектива.

– Добре съм – успокоих го. – Просто съм впечатлена. Това място е умопомрачително.

Не прие дословно забележката ми. Точно обратното, по-скоро го разбра като комплимент и това му даде повод да се впусне в най-подробно описание на колекцията си, което продължи повече от два часа, без прекъсване.

Освен тежките като олово енциклопедии, суховатите трактати по зоология, многобройните научни публикации по най-различни въпроси, които може да хрумнат на човек, или хилядите биографии, които са издадени за основателите на естествената история, имаше стотици илюстрирани албуми. Най-старите от тях бяха с литографии, предшестващи теорията за еволюцията на видовете, а най-съвременните – със снимки с висока разделителност, подобни на онези, които правеше самият Ноланд с новичкия си фотоапарат „Канон ЕОС“ и сам проявяваше в една тъмна стаичка в ловния павилион, използван по времето на баща му за съхранение на пушките.

– Много бих искала да посетя този прословут ловен павилион – въздъхнах аз.

Той се съгласи, леко объркан. Отчасти защото трябваше да напусне бърлогата си и отчасти защото – така предположих – смяташе онова място за владение на стария херцог и съперник на чувствата му в бащиното сърце.

Валеше като из ведро, дъждът се лееше, като че небето се беше продънило. Ловният павилион се намираше на твърде късо разстояние от къщата, за да отидем с лендроувъра, и на достатъчно дълго, за да се измокрим до кости, и точно това ни се случи на Нелсън и мен през онези две-три минути, през които бяхме изложени на стихията. Водата ни удряше косо, тласкана от ураганен вятър, който едновременно духаше от север и юг, от изток и запад. Най-после се добрахме до сградата в стил рококо. Беше почти точна реплика на прочутия малък дворец, построен по заповед на император Карл VII за любимата му съпруга Мария Амалия Австрийска в околностите на Нимфенбург, който аз тутакси разпознах, защото наскоро беше публикуван в списанието ни заедно е Тадж Махал, Малкия Трианон в парка на Версай, Лястовиче гнездо и кулата на Джилио, а текстът под тях гласеше: „Архитектурни капризи, построени от любов“. Бяхме толкова мокри и ни беше толкова студено, че запалихме огромната камина в салона, за да се стоплим.