Мамен Санчес: Каймакът на обществото

– Чудесно. Значи ще се тревожа двойно – предаде се баща ми.

И така, въпреки бащината съпротива, със сестра ми заминахме за Англия и това пътуване щеше завинаги да промени начина ни, по който възприемахме света – поне моя.

Доста трудно успях да намеря херцогинята, която ме беше придружила в Париж, сред стълпотворението в разкошната й къща в Севиля. Осведомих я за тъжното събитие и тя ми даде точни указания как да стигна до Ноланд Тауърс от летище „Хийтроу“. Обясни ми, че й е невъзможно да присъства на погребението, защото има гости в дома си, но ме помоли да предам съболезнованията й на общата ни приятелка, херцогиня Ноланд.

– Въпреки преклонната му възраст, новината ме изненада. И аз като Кара вече мислех, че Тристан Ноланд е безсмъртен. Но както виждаш, рано или късно на всеки му идва часът – заключи тя печално.

След полета с миризма на къри на Бритиш Еъруейс наехме модерна кола с автоматични скорости, изминахме доста километри по автомагистралата и следвайки указанията на пътеводителя „Мишлен“, поехме по тесен и пълен със забои път, който ни отведе до едно от онези, затънтени в британската провинция, села. Състоеше се от трийсетина еднакви къщи и една търговска улица, на която имаше пъб, банков клон, фризьорски салон и поща. Там купихме пощенска картичка, която изпратихме вкъщи със следния текст: „Скъпи татко, пристигнахме благополучно. Целувки“. Знаехме, че ще стигне в Мадрид много след нас, но ни се стори чудесен жест, тъй като беше възпоменателна картичка за десетата годишнина от сватбата на уелските принц и принцеса, отпразнувана предишното лято, и Даяна изглеждаше много красива.

Попитахме за Ноланд Тауърс собственичката на магазина, приятна осемдесетгодишна жена, и тя ни показа пътя, като начерта с маркер една разкривена линия в пътеводителя ни „Мишлен“.

– Отивате на погребението на херцог Ноланд – досети се тя. – Жалко. Наистина жалко. Прекрасно семейство. Забележителен мъж. Красива къща. Плодородна земя. Превъзходни мармалади. От горчив портокал. От ягоди. От лимони. От сливи. От боровинки...

Когато излязохме от магазина й, тя все още изброяваше видовете мармалад, докато кимаше с глава.

След безкрайно много завои най-после стигнахме целта си. Разбрахме, че това е имението, по вилата с боядисани в бяло стени, покрити с бръшлян, която изникна насреща ни. И разбира се, по табелата, на която пишеше „Ноланд Тауърс“.

– Това сигурно е вилата – отбелязах аз.

– С удоволствие бих живяла във вила – отвърна сестра ми със замечтан вид. – Ще боядисам стените в пастелнозелено, а мебелите в бяло. Ще тапицирам диваните с плат на цветя, в тон със завесите, а спалното бельо ще бъде въздушно, леко... Как се нарича онова, което шведите използват за спане?

– Пухени завивки?

– Не, не пухени завивки. Калъфи с пух.

– Не е ли същото?

По времето преди масовото навлизане на големите магазини за скандинавска декорация имаше известно объркване около спалното бельо: всичко, което излизаше извън рамките на долен чаршаф, горен чаршаф, одеяло и покривка за легло, беше част от един паралелен свят

– Имам предвид това, което е като пухен анорак, но за легло.

– Спален чувал?

Докато се опитвахме да разрешим екзистенциалните си съмнения, прекосявахме гъста гора от дъбове и букове, чиито листа вече се обагряха в жълто и червено от първите дъждове на настъпващата есен. Денят – дванайсети септември – беше влажен и мрачен. Идеален пейзаж за изискано погребение.

След последния завой на пътя сред мъглата изникна внушителният силует на къщата и зашеметени от нейната величественост, двете със сестра ми не продумахме нито дума, докато не спряхме колата на площадчето пред вратата от ковано желязо, където вече се бяха наредили много други коли със съответните шофьори с вратовръзки.

Сградата – шедьовър на късния барок – беше голяма колкото замъка „Ла Гранха“ и имаше две фантастични кули – именно на тях дължеше името си. От двете страни на главния вход имаше по две колони, високи около десет метра. Градините бяха безкрайни, лабиринтите – ослепително зелени, фонтаните – огромни, ливадите – необятни.

– Но нали са разорени? – учуди се сестра ми, която бях запознала по време на полета с деликатното финансово състояние, в което се предполагаше, че се намира семейство Ноланд.

– Така ми бяха казали.

Тогава осъзнахме, че що се отнася до парите или по-скоро до липсата им, те също като времето са относителна величина, финансовото неблагополучие на семейство Ноланд не можеше да се сравнява с което и да е друго. Придобиваше истинското си измерение само в конкретен контекст и именно с него ни предстоеше да се запознаем.