Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Така завършваше писмото. Разбрах, че по този начин ми благодари за удържаното обещание, и аз на свой ред й писах, за да й благодаря за мармалада. „Баба ми по майчина линия, която е ненадмината майсторка В приготовлението на мармалади от горчив портокал, смята, че мармаладът от Ноланд Тауърс е най-добрият, който е вкусвала през живота си – уведомих я аз. – Надявам се да имам възможността скоро да опитам мармалада от диви ягоди, когато публикуваме на корицата някоя повесела новина.“

Така започна епистоларната ми връзка с херцогиня Ноланд. Почти ежеседмично изпитвах удоволствието да чета писмата й, в които тя коментираше – с английски почерк и италиански хумор – новините, които публикувахме, а аз й отговарях с разкази за моето семейство.

Може да се каже, че с Кара Ноланд се сприятелихме чрез писма.

Нейните пристигаха, обгърнати в облак от люляково ухание, с неповторимия й почерк и с виолетовото мастило, което се превърна в неин отличителен белег. Събирах грижливо красивите картички, които ми изпращаше, със старинни литографии на растения и цветя и с имената им на латински. Каза ми, че ги купува от едно живописно магазинче на Търл Стрийт в Оксфорд, до което се стигало по тясна уличка между стари colleges (колежи). Въпросното място се наричало, както пишело на стъклената витрина: „Скриптум – фини канцеларски принадлежности“. Дървената врата, боядисана в синьо, водела към един вълшебен свят, в къща с викториански кукли, с миниатюрни мебели и сервизи за чай от фин порцелан. Все едно да се окажеш в приказка на Биатрикс Потър, в която две палави мишлета лудуват в детска стая. Стените на „Скриптум“ били покрити със старинни книги с кожена подвързия. Там човек можел да си купи първите издания и колекционерски екземпляри на приемливи цени, всякакъв вид картички, цветен туш, прибори за писане, писалки, попивателни и дори восък за запечатване на писма със съответните печати. Тясна дървена стълба водела към втория етаж, от чийто таван висяла цяла колекция от аеростатични балони в умален мащаб, а в ъглите се спотайвали венециански маски, компаси и астролаби. Собственикът бил зловеща личност с козя брадичка и монокъл, но в изключителни случаи бил способен да подари разпределител за книги на някой новодошъл, ако сметнел, че е на висотата на отбраната му клиентела.

„Знам чудесно за кого говориш – уверих я аз. – „Скриптум“ е един от любимите ми магазини в Оксфорд и познавам много добре собственика. Мъчно ми е, че той така и не ми подари един от разпределителите, за които споменаваш. През лятото бях в Ексетър Колидж, често прекарвах часове наред пред рафтовете в магазина и пръснах доста пари там. Дори си купих калейдоскоп. Не знам за какво. Предполагам, че беше някакъв импулс. Дядо ми харесваше такива неща. Може би съм наследила чувствителността му.“

Дядо ми по бащина линия имаше душа на поет. Като студент в Ронда пишел стихове в полетата на учебниците си по право, за ужас на родителите си, които му предвещавали окаяната съдба на бохем. Само че грешали. Освен артистичната жилка, той притежаваше изключителен предприемчив дух и бе преуспял в бизнеса и в любовта. Спечелил баба ми, която била красива като филмова звезда, и му хрумнала идеята да основат заедно списание, което кръстил с дългото име „Илюстрован седмичник за забавни неща“ и което за няколко години добило международна известност.

Колекционираше статуетки от слонова кост, сребърни и емайлирани кутийки, ориенталски вази, бенедиктински ръкописи и молитвеници, които бяха разпръснати из цялата къща и на най-неочаквани места. Сякаш цялото пространство около дядо ми представляваше личен, непредаваем естетичен свят.

Често ми разказваше историята, която криеше всяка една вещ: търсачът на перли, продавачката на риба, кънкьорите, старата магьосница... И аз слушах с развихрено въображение тези фантастични разкази, които му хрумваха, докато той, понесъл ме на ръце, ме развеждаше из приказната си къща.

В следващото си писмо Кара Ноланд ми изпрати разделител за книги от „Скриптум“. Беше изключително мила и внимателна. Радваше се, че две години след трагичната смърт на съпруга си принцеса Каролина Монакска отново бе танцувала на приема на Червения кръст в княжеството. Беше много красива, облечена в черно, с прибрана на тила коса и с една от онези пресилени усмивки, които издаваха желанието й да избяга в Прованс и да не иска да види и да чуе никого в продължение на месеци.