Мамен Санчес: Каймакът на обществото

Херцог Ноланд явно беше голям особняк. Наследил титлата и парите от баща си, The late duke of Noland [1] Последният херцог Ноланд (англ.) – Б. пр. , както го наричаше англичанката със старинното фамилно име, в средата на петдесетте и оттогава се отдал тялом и духом на двете си големи страсти – презокеанските пътешествия и екзотичните жени. Изкачил Килиманджаро и Еверест, стигнал до Северния полюс и обиколил Хималаите, изживял страстен роман с дъщерята на един воин масай, която обичал много, но не могъл да се ожени за нея, защото вече бил женен за дама от норвежкото висше общество.

Когато навършил петдесет, му открили сърдечно заболяване, което сложило край на пътешествията, но не и на бурния му любовен живот. На петдесет и пет се оженил за втори път за графиня от старинен род, собственичка на замък в Шотландия и с превъзходно образование, което се погрижила да предаде на единствения им син, Нелсън – привлекателен младеж, също особняк като баща си, който наскоро бил избран за президент на Оксфордското дружество за дебати и дори самият Роналд Рейгън присъствал на една от прочутите им сбирки.

– Кара е третата му жена – обясниха ми те. – Хвърли му око преди две години, на един прием в Балморъл, и се омъжи, убедена, че сключва изгодна сделка. Херцогът вече беше навършил осемдесет, имаше затруднено дишане, астма, кашлица, замъка на покойната си съпруга и двореца на рода Ноланд.

– И огромна черна дупка в банковата си сметка.

Така или иначе, херцозите Ноланд успявали да създават

впечатление за привидно благоденствие, съответстващо на социалното им положение. Запазили ложата си в Аскот, прекарвали летата в Италия и никога не пропускали прочутите garden parties [2] Градински увеселения (англ.) – Б. пр. , на които понякога ги канела кралица Елизабет.

В онзи момент бях твърде зашеметена от lafolie [3] Лудост (фр.) – Б. пр. на парижкия свят на модата, от крайностите и ексцентричностите му, така че не успях да оценя важността на първата ми среща с Кара Ноланд, нито да предположа ролята, която тази жена щеше да играе в последващите събития в живота ми. Малко след като тя напусна бар „Хемингуей“, се появи Валентино Гаравани със свитата си от съдружници, бивши любовници, млади момчета, ослепителни жени и малки кученца и моите събеседнички тутакси изгубиха интерес към темата и насочиха вниманието си към живописната и шумна група.

Не срещнах отново Кара – нито по-късно същия ден, нито на прощалната вечеря, на която ни поканиха в ресторант „Гранд Каскад“ в Боа дьо Булон, нито на следващия ден, по време на закуската с pain au chocolat [4] Кифличка с шоколадов пълнеж (фр.) – Б. пр. , с която двете с херцогинята завършихме командировката си в Париж.

За да компенсирам тези три вълшебни дни, цялата следваща седмица прекарах пред пишещата машина, описвайки най-подробно чудесата, които бях преживяла по време на парижката ми авантюра. По едно време зърнах сред записките си в бележника адреса на херцогиня Ноланд и тогава си спомних за обещанието, което й бях дала в „Риц“. Обадих се в отдел „Абонаменти“, помолих да й направят безплатен абонамент, попитаха ме за колко време, отговорих за една или две години и ме увериха, че от следващата седмица херцогинята ще получава екземпляр от списанието ни в дома си – в двореца, поправих ги аз – всяка събота.

Двайсет дни по-късно, в едно слънчево юнско утро, аз с изненада намерих върху бюрото в кабинета си пратка с клеймото с короната и жълтите букви върху червен фон на Британската кралска поща. Беше истинско чудо, че бе стигнало дотук, като се има предвид, че единствените данни, фигуриращи на мястото на получателя, бяха малкото ми име, името на списанието и името на града. Отдадох чудото на ефикасността на английската поща, въпреки че сега, като си помисля, то се дължеше по-скоро на съобразителността на мадридските пощальони, които явно бяха изнамерили адреса на редакцията от телефонния указател.

Отворих кутията. Усмихнах се. Кара Ноланд ми пращаше буркан с мармалад от горчив портокал.

Фин плат на цветя, завързан с лента от зебло, покриваше капака, а отстрани висеше малък етикет с името на дома й: Ноланд Тауърс, и думите organic preserves [5] Био сладко (англ.) – Б. пр. .

Баба ми по майчина линия беше истинска майсторка в приготвянето на мармалад от горчив портокал. В кухнята на дома й на улица „Веласкес“, където все още си стоеше печката на дърва от началото на века, вареше килограми превъзходен конфитюр, който после щедро раздаваше на многобройната си челяд и на внуците. Портокалите й изпращаше една нейна приятелка, която имаше градина в Араал. Ако случайно приятелката й се разболееше или същата година плодът се развалеше, баба ми отказваше категорично да прави мармалад от други портокали. Казваше, че не е същото, че без портокалите на приятелката й рецептата не се получавала, и в такива случаи предпочиташе да прави сладко от дюли.