Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Здравей, приятелко – поздрави ме той унило. – Много си хубава.

– Ти също.

Това беше напълно вярно. Искам да кажа, и двете неща. И той, и аз бяхме фантастични. Страхотно елегантни, божествени, двама киноактьори. (Признах, приех и изповядах много неща досега, в по-голямата си част излагащи достойнството ми, така че този път ще кажа нещо обективно вярно и позитивно за особата ми, за което моля да бъда извинена.) В онзи следобед можех да си съпернича с всяка блестяща красавица със световна слава и тя щеше да бледнее до мен.

Що се отнася до Нелсън, тъгата в очите му и неизбежното треперене на пръстите му предизвикваха у мен неописуема нежност. Бе си свалил сакото, бе запретнал ръкавите на ризата си и бе разхлабил възела на вратовръзката си. Светлобежовата жилетка беше идеално закопчана.

Изпитах огромно желание да го прегърна, но се сдържах.

– Да не знаеш наизуст всичките песни? – попита ме той.

– Хващаш ли се на бас?

– Още ми дължиш калъф за завивка – напомни ми той и сведе поглед към клавиатурата. – Струва ми се, че играеш нечестно.

– Не отговори на въпроса ми – отвърнах аз.

– Какъв въпрос?

– Дали го искаш за единично или двойно легло.

Усмихна се. Слава богу, защото можеше да го приеме зле.

– Единично, ако нямаш нищо против – каза той.

Очаквах със страх момента, в който щеше да излее

мъката си пред мен. Нямаше да понеса да го гледам да плаче, да произнася несвързани думи, да ми признава безусловната си любов към Тереза Троти, да оплаква съдбата си, да говори за самоубийство.

Бях забравила, че Нелсън е англичанин. При това чистокръвен.

– Това за плаването е мен сериозно ли беше? – попита внезапно той.

– Напълно.

Тогава той стана, протегна ръка към мен, аз я хванах здраво и двамата се запътихме към една странична врата, откъдето по едно мостче и стълба се стигаше до каменния кей. Когато вече се готвехме да я отворим и да потънем в тъмнината на нощта, отвън се чуха гласове, главната врата се отвори широко и тристата гости отново нахлуха вътре.

Нелсън ме дръпна към един далечен ъгъл, където имаше стара изповедалня, от онези е четири стени от резбовано дърво и странично прозорче е решетка. Влязохме вътре, аз седнах на дървената пейка и му направих място до себе си, а той затвори вратата на кабинката.

Ситуацията беше повече от абсурдна. Преговорихме шепнешком случилото се: Тереза бе напуснала къщата на борда на класическа „Рива“ е един сурогатен агент 007 на волана и бе изчезнала на хоризонта, оставяйки след себе си бяла диря – това го казах аз и прозвуча много поетично.

От това, което ми бе разкрил Карсън, можеше да се заключи, че не става дума за похищение (версия, която семейство Троти обсъждаше), нито за обичайната булка беглец, или е други думи, класическия пример на булката със студени крака – това го прибави Нелсън, използвайки описателния английски израз, – която се отмята в последния момент и мълчи, без да дава обяснения на никого. Тук ставаше дума за една тайна любов, която след много и драматични срещи, на които двамата са се клели във вечна вярност, независимо от възможни бракове и дори деца – всичко това го измислих аз, базирайки се върху моя опит и опита на сестра ми, – беше приключила накрая с отчаяно бягство.

– Може би е разбрала, че никога няма да е щастлива, ако води двойствен живот – заключих аз, като внимавах много да меря думите си, за да не го нараня.

Нелсън ми довери, че това, от което най-много го е заболяло, не е отмяната на сватбата, а това, че Тереза го е мамила през цялото това време. Честността била едно от качествата й, от които най-много се възхищавал – въздъхна той, – както и смелостта й. Не разбирал защо тя е избрала лъжата, вместо болезнената, но достойна и за двамата истина.

– Ако ме беше помолила – изплака той, като покри с ръце лицето си, – щях да я пусна. Веднага – добави той.

– Може би се е страхувала от баща си, не от теб – подхвърлих аз.

Не му споменах, че това последното ми го беше казал Карсън, когато ме остави на кея след шеметното пристигане във вила Троти. Помислих си, че може би няма да му е приятно да научи, че единствената му съюзница (тоест аз) е била на същата яхта, с която годеницата му е избягала, и със същия мъж, който бе причинил тази катастрофа.

– Мислиш ли, че са били любовници, когато пробвах фрака?

– Не говори глупости! – отвърнах му аз, за да не се налага да го лъжа.

– Какво ли ще стане сега? Дали Томасо ще се появи пред всичките тези хора, за да им каже, че дъщеря му ме е зарязала?