Мамен Санчес: Каймакът на обществото

Наострихме слух, за да се опитаме да чуем нещо сред шепота, който се носеше наоколо. Една жена, чието място сигурно беше близо до скривалището ни, каза: „Все си мисля, че това е сватба по сметка. Познавам добре Кара и знам колко е пресметлива“. Разпознах гласа на английската херцогиня от Париж. Каква лицемерка, помислих си аз, и казах на Нелсън за нея. „Но херцог Ноланд също е великолепна партия“ – възрази събеседницата й. „Не се заблуждавай – прошепна херцогинята. – Говорят, че банковите му сметки са празни.“

След няколко мъчителни за Нелсън минути, сред шепота и разговорите от олтара прозвуча глас, който молеше за тишина, защото сватбата щяла да започне веднага.

Спогледахме се стъписани с Нелсън. Отворих уста, за да направя някой глупав коментар от рода на: „Какво, по дяволите...?!“. За щастие обаче внушителните звуци на органа изпълниха черквата и аз не успях да произнеса нито дума.

Гостите станаха на крака, разнесе се шум от преместени мебели и си дадохме сметка, че се случва нещо необикновено, защото внезапно се чуха оглушителни ръкопляскания и необясними викове.

През решетката на прозорчето на изповедалнята успяхме да видим фигурите на Томасо Троти и Кара Ноланд, които вървяха към олтара. Тя бе украсила косата си с дискретни бели цветя и носеше букет лилии в същата ръка, на която блестеше – вече без да го крие – възхитителният брилянт на годежния пръстен.

Нелсън, който не ме беше пуснал, откакто бяхме станали от пейката пред пианото, се вкопчи още по-силно в ръката ми. Сякаш искаше да се увери, че всичко това не е лош сън, някой кошмар от онези, които се пръсват като балон, пълен с брашно, след като се събудиш.

– Скъпи приятели, сватба ще има – извести Томасо от микрофона пред олтара. – Но не тази, която бяхме предвидили, защото дъщеря ми, за съжаление, внезапно се разболя. Нищо сериозно – побърза да добави той в отговор на надигналия се шепот. – Има стомашно неразположение, може би дължащо се на нервното напрежение. Лекарят е при нея и в момента я преглежда.

Пое си дъх. Гласът му потрепери.

– Поради тази причина и тъй като вие сте дошли тук толкова въодушевени и елегантни, а и вила Троти е подготвена да отпразнува фантастична сватба, с Кара решихме да се оженим.

– С разрешението на Негово преосвещенство, разбира се – добави Кара любезно, обръщайки се към архиепископа.

Отново се разнесоха викове и аплодисменти. Архиепископът взе думата. С тържествен жест на ръката призова за тишина. Прокашля се.

– Въпреки че няма брачна декларация и не е имало огласяване, мисля, че този случай е изключение, че младоженците са достатъчно зрели хора и разбират важността на тайнството, в което ще бъдат въведени, и че можем поне веднъж да прескочим формалностите.

Отново се разнесоха овации, може би малко по-силни от предишните. Архиепископът няколко пъти помоли за тишина, преди да завърши кратката си импровизирана реч.

– Освен ако някой от тук присъстващите не знае факт, който би попречил на брачния съюз. В такъв случай го призовавам да говори сега или да замълчи завинаги – каза той.

Тишината, която настъпи след този призив, беше достатъчно красноречива.

– Добре тогава – заяви той. – Ако нямате нищо против, да започнем церемонията.

Органистът подхвана радостна мелодия, присъстващите станаха на крака и Нелсън се възползва от момента, за да отвори вратата на скривалището ни и двамата се измъкнахме незабелязано през страничната врата, която излизаше на стълбата, водеща към стария кей.

За щастие луната вече надничаше измежду върховете и осветяваше хлъзгавия и покрит с мъх път. От едната страна на кея имаше малка лодка е гребла, която преди години бе принадлежала на Тереза и за която тя бе споменала веднъж на Нелсън.

Пуснахме я във водата, уверихме се, че още се държи на повърхността, и се качихме в нея, без да мислим много-много за възможните опасности от тази нощна екскурзия. Нелсън хвана греблата. Металните крепежи бяха ръждясали, а дървото скърцаше.

– Сега остава да претърпим корабокрушение пред очите на папараците – казах аз.

През ума ми мина мисъл, която побързах да прогоня, а именно колко жалко изглеждаше нашето бягство на борда на стара лодка е гребла в сравнение с това на Карсън и Тереза е неговата разкошна „Рива“. Дано никой фотограф не забележеше, че двамата нещастници, заплашени да потънат всеки момент, сме ние е Нелсън Ноланд. В противен случай щяхме да се превърнем в посмешище на международната преса. Освен това на баща ми щеше да струва цяло състояние да изтегли снимките от обращение. Щеше да се наложи да си скрием главите в пясъка, както правят щраусите, които, между другото, са хитри птици.