Мамен Санчес: Каймакът на обществото

Карсън се възползва от обхваналото ги колебание. Взе булката на ръце, целуна я по устата и слезе с нея по хлъзгавата стълба до кея. После й помогна да се качи на борда, скочи и той, запали мотора и с великолепна маневра напусна мястото с шеметна скорост – бих казала, че с четирийсет и пет възела. „Рива“-та се смали бързо и се изгуби на хоризонта, като остави след себе си следа от пяна и вълни, подобно на белег от рана по повърхността на езерото.

Наведена над балюстрадата, ги видях как изчезват от погледа ми, преследвани на късо разстояние от някои от по-мощните лодки на папараците.

Помислих си, че снимките на булката беглец щяха да бъдат най-търсените от пресата. Вероятно щяха да поискат за тях стотици хиляди песети и за съжаление – ако баща ми не успееше да го избегне, – щяха да заемат първите страници на много таблоиди и на някои от жълтите списания, които прохождаха по онова време. Заглавията с огромни главни букви щяха да превърнат в сензация позора на херцог Ноланд, зарязан от годеницата си в самия ден на сватбата.

Следващото нещо, което си спомням от онзи ден, е собственият ми образ, гледан отгоре, сякаш душата ми беше напуснала тялото и бе отнесла със себе си очите ми. Вървях, залитайки, към църквата с дългата рокля от синя коприна, развявана от вятъра. От светлината към тъмнината. От оранжево-червения залез към пещерния здрач. Влязох в храма безшумно, криейки се сред сенките, и когато очите ми привикнаха към обстановката, тръгнах по централния коридор, който бе застлан с червен килим и приличаше на път между цветя и свещи. Пейките бяха украсени с чаени рози. Жените – с най-бляскавите бижута на света. Много от тях носеха копринени рокли като моята, с разголени рамене, покрити с шалове от фина дантела. Други бяха избрали да направят впечатление със сложни прически, е вплетени в тях диадеми е брилянти или старинни тиари, от онези, които напускат сейфа в банката два пъти в живота.

Англичанките бяха по-скромни – бяха се спрели на кадифето. Дръзките италианки вече се бяха наконтили с наскоро излезлите на мода прозрачни тъкани, да не говорим за рускините е вечните им кожи, е тоалетите им като от научнофантастичен филм, е ледените им очи и съблазнителни устни.

Всичките мъже бяха с фракове. Някои от тях бяха избрали весели цветове за жилетките и вратовръзките, но по-голямата част бяха облечени с безупречната традиционна униформа, символ на мъжката елегантност.

В края на пътеката, пред олтара, разпознах крехката фигура на Кара Ноланд. Беше с прибрана в нисък кок коса, е лек грим и е перленосива рокля е деколте, прилепнала плътно към тънката й талия. Обърна се към вратата и като ме видя, ми намигна с око. Беше щастлива, доволна. С усмивката си сякаш ми казваше: „Най-после настъпи най-важният момент, всичко е наред, гостите ни са тук, ще бъде незабравим ден“.

Забелязах, че фотографите ми вече са на постовете си – единият до вратата, другият – близо до олтара. Те също ме поздравиха отдалече с ръка.

Продължих да вървя по пътеката, както осъден на смърт крачи към ешафода, с наведена глава и опечалена душа, съзнавайки, че цялата тази картина на хармония и щастие всеки момент ще се пръсне на парчета.

Стана ми жал за Кара. Но също почувствах огромна болка при мисълта за Нелсън.

Едно е да се радваш тайно, че сватбата ще се провали, и друго – да не си в състояние да покажеш съчувствие към любимия човек, макар да знаеш, че всеки момент ще преживее най-страшния срам в живота си.

Една изоставена младоженка пред олтара е доста злощастно събитие, но един младоженец... това вече е съвсем друго нещо. Младоженец, който чака ли, чака и обръща глава от време на време, за да не пропусне появата на младоженката, и пак чака, и гледа часовника, и потрива ръце, и отново гледа, и се облива в пот, задушава се, иска му се да може да поседне за малко, да изпие глътка вода, докато тристата свидетели шепнат, изненадани от закъснението на булката, какво ли се е случило, защо не идва? Една херцогиня изважда ветрило, много други я последват и шумът от ветрилата прилича на пърхане на крила. Сред хористите се чуват прокашляния, някой си прочиства гласа. Едно сопрано е готово да подеме „Аве Мария“ веднага щом се появи булката. Архиепископът надниква скришом от вратата на ризницата, поглежда въпросително младоженеца, а той вместо отговор се обръща към вратата.

Младоженец, зарязан пред олтара, е нещо много тъжно. Как да не ми беше жал за Нелсън, въпреки че сърцето ми подскачаше от радост?