Мамен Санчес - Каймакът на обществото

В този час и в този сезон на годината навярно седеше на дивана в хола, пред масата, със сервирана следобедна закуска – чай, бисквити, плодове, сирене, препечени филийки... а баба ми и майка ми сигурно бяха вперили поглед в него и слушаха всяка негова дума, защото преди да се обади, са го предупредили. Сигурно са му казали: „Ти нищо не знаеш, но момичето страда много. Тази Вечер любовта на живота й се жени за друга“.

Разказали са му за всички разговори, които той е пропуснал заради Мария Долорес Прадера [52] Испанска певица и актриса (р. 1924) – Б. пр. и заради навика му да се бръсне на затворена врата, пуснал докрай звука на касетофона. „Не мисли за друго, откакто го видя за първи път, когато отиде в Англия на онова погребение, спомняш ли си? Когато се върна, разказваше за момчето, как плакало заради смъртта на баща си... а после прекара три дни в къщата му и като се върна, ни разпитваше за Вероник Пасани и Жаклин Кенеди, искаше да разбере как са успели да прелъстят мъжете, които са интервюирали... ето защо настояваше да замине за Монако и изпадаше в униние, когато се заговореше за сватбата. Толкова си прозорлив за други неща, а не си забелязал, че дъщеря ти страда заради Нелсън Ноланд.“

И той внезапно се е стреснал, след като е паднало булото, което заслепява бащите на влюбчиви дъщери, разбрал е, че въпросът е сериозен, че наистина задачата е много тежка за мен и е вдигнал слушалката на телефона, проклинайки липсата си на чувствителност, заслепението си и благодарейки на бога, че още има време катастрофата да бъде избегната.

– Слушай, мисля си, че е по-добре да не ходиш на сватбата. Не е необходимо – заяви той.

– Как така, татко? Това е най-важният репортаж в живота ми!

– Не е вярно. В живота ти ще има и други репортажи – отвърна той. – Това е просто един от многото. Вземи сестра си и се приберете вкъщи.

– В никакъв случай.

– Не ставай глупава! – ядоса се той. – Нека друг редактор напише текста! – Тонът му се повиши. Сестра ми ме гледаше изненадано от креслото. Мисля, че виковете, които надаваше баща ми, се чуваха отлично от мястото й. На лицето на Бруно бе изписано недоумение.

– Това е баща ми – прошепна сестра ми. – Ще го видиш, много е готин.

Бруно не каза нищо, но изражението му беше като агне на заколение. Сякаш си представяше бъдещия си тъст като великан човекоядец, обладан от сарацинска ярост

– Той е най-добрият, благороден и щедър човек на света.

Бруно кимна утвърдително, но не изглеждаше много убеден.

– Никакъв друг редактор няма да напише текста! – възразих аз (дъщерята, не подчинената). – Само през трупа ми! Това е моят репортаж, татко, и ще го направя, каквото и да става!

Настъпи мълчание. Двамата се успокоихме. Когато заговорих отново, тонът ми беше тих, нежен като милувка.

– Наистина ще ми бъде трудно – признах. – Но това е работата ми, призванието ми. Опитай се да забравиш, че си ми баща. Бъди мой шеф. Не ми казвай да не отивам, а ми кажи как искаш да го направя. Говори ми, все едно че аз съм Ориана Фалачи, а ти си директорът на „Еуропео“ и ме изпращаш като военен кореспондент във Виетнам.

Тези толкова вдъхновяващи думи сигурно трогнаха баща ми. Той помълча малко, после въздъхна.

– Искам да бъдеш смела.

Душата ми се върна в тялото.

– Значи да не предавам крепостта? – попитах предпазливо аз.

– Разбий ги, Пити-Пити! – прогърмя гласът му.

И бих се заклела, че е скочил на крака пред слисаните лица на баба ми и майка ми, че е затворил телефона с такава сила, че замалко да счупи апарата, и че се усмихва. Със задоволство.

Тази, която нямаше ни най-малко намерение да присъства на сватбата, беше сестра ми. Достатъчно беше да я види човек – разрошена и замаяна, чакайки нетърпеливо да й освободя терена, за да продължи да се сдобрява с Бруно в уединението на стаята ни.

Голяма егоистка беше станала. Току-що беше разбила всичките ми надежди, като ми беше разказала как Тереза Троти е признала на Бруно, че е влюбена в Нелсън. Въпреки това ме наблюдаваше с глупава усмивка, докато аз набързо се преобличах, намъквах моята „Блумарин“, пъхах си краката в обувките, подобно на грозна сестра на Пепеляшка, бухвах си косата, за да й придам обем, гримирах се, парфюмирах се и треперейки от нерви, търсех бележника и химикалката си.

– Давай, радвай се на щастието си, докато аз агонизирам! – упрекнах я в лицето, преди да изляза.

– Но защо като новините са добри! – отвърна ми тя учудено.