Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Щастливото ми бъдеще отиваше по дяволите, както и надеждите ми, радостта ми и призванието ми да стана някой ден майка и съпруга.

Предвидливата ми сестра беше наела водни таксита, с които да се придвижим заедно с обемистия ни багаж от „Белведере“ до вила Троти. Трима лодкари вече ни чакаха нетърпеливо. Бяха яки и със загоряла кожа, както се полага на потомците на barcaioli , лодкарите, които в античността са прекосявали езерото, гребейки с весла.

Полуостров Лаведо, където се издигаше внушителната вила Троти, се намираше на няколко мили от хотела. От кея можеше да се различат носът с двете камбанарии и някои от цветята, за които бе споменала Кара. Докато се приближавахме до замъка и пред нас постепенно изникваше цялото имение със сградите си от деветнайсети век, е двата каменни кея, е галерията, от която висяха осемте внушителни лампи от планински кристал, усетих как духът ми се издига, напуска тялото ми и прелита като царски орел над този приказен замък.

До стълбата при скалите ни чакаха няколко униформени мъже, които ни помогнаха за маневрите при акостирането. Забелязах един много старинен и леко изтрит надпис на италиански, който гласеше: Fa ciò che vuoi , който в превод означаваше: „Прави каквото искаш“. „Иронично“ – помислих си.

Когато слязохме на сушата, посрещна ни приятелката ми Кара, облечена със стилна рокля на Даян фон Фюрстенберг, чиято цена беше няколко стотици хиляди песети.

– Извинете ме за вида ми – извини се тя. – Още не съм готова за сватбата.

Любезно ни придружи до горната галерия, от която се откриваше невероятна гледка към езерото и планините.

– Искаш ли да те разведа из вилата? – предложи тя.

Как можех да откажа подобно предложение!

Първо ми показа двете библиотеки от двете страни на галерията, пълни със старинни книги, трактати по изкуство, пътеписи, семейна документация с неоценима стойност и ми разказа, че много от мебелите са били част от съкровищата, иззети от пиратските кораби, и са били донесени във вилата от семейство Висконти в началото на XIX в., когато са купили имота, дотогава собственост на Луиджи Поро Ламбертенги.

– Някой трябва да напише роман за това място и за предишните му собственици – въздъхнах аз, вдъхновена от обстановката.

– А защо не за настоящите? – отвърна тя.

Забелязах, че много й се иска да ми довери нещо, но не смее, може би от лоялност или дискретност.

– Нещо те тревожи, Кара – казах аз, за да я насърча да говори.

Тя се поколеба за миг, после ме хвана за ръка и ме заведе до каменната балюстрада. Посочи ми един отворен прозорец, който се намираше на няколко метра под галерията.

– Това е прозорецът на Нелсън – обясни ми тя. – Не е излизал от стаята си от вчера следобед. Тревожа се за него. И то много.

Лека тръпка като от възродени надежди премина през тялото ми.

– Смяташ ли, че се колебае за сватбата? – попитах аз, като се опитвах да прикрия радостта си.

– Смятам, че ще се ожени въпреки всичко – отвърна тя. – Но започвам да си мисля, че не е добра идея.

– Не е ли влюбен?

– Напротив, влюбен е! – каза Кара с доста висок за вкуса ми тон. – Проблемът е Тереза. Не изглежда въодушевена. Поне не колкото би трябвало. Знаеш ли, че не поиска да изпробва роклята? Валентино е ужасен.

– Не я е пробвала? – Не вярвах на ушите си.

– Отидохме заедно да я изберем. Тя нехайно посочи първата, която видя. Каза: „Тази“, а после започна да си гризе ноктите, което е много грозен навик. Не се е мярнала повече в ателието, въпреки че са я молели да отиде, за да я изпробва.

– Колко странно! – Аз потривах доволно ръце, образно казано, разбира се.

– После и пътуването им до Бахамите.

– Какво за Бахамите?

– Върнаха се по-рано от предвиденото. Не ти ли казах? – В този момент Кара явно се сети за нещо, което дотогава й се бе изплъзнало от вниманието. Прокашля се. Стисна ръката ми и призна: – Понякога забравям, че си журналистка. Не би трябвало да ти разказвам тези неща.

– Също съм ти и приятелка – напомних й аз.

– Тогава те моля като приятелка да не казваш на никого това, което ти доверих.

И с това приключи нашият разговор, толкова обнадеждаващ за мен и обезкуражаващ за нея. Не успях да изтръгна нито една тайна повече, въпреки че прекарахме още един час заедно, като обсъждахме с фотографите списъка с гостите.

Опасяваше се – както и аз, признавам, – че много от знатните й гости са напълно непознати на нас, чистокръвните испанци, затова бе поставила на наше разположение една своя сънародничка на име Изабела Гала, която познаваше отлично хрониката на висшето общество. Щеше да бъде наша сянка през цялата вечер. Щеше да ни съветва относно това кой заслужава да бъде обезсмъртен и кой – не, и да ни предостави данни за неговото настоящо и минало гражданско състояние, приблизителната стойност на богатството му, произхода на това богатство, приятелството му със семейство Троти, връзките е Испания и с други аристократични семейства, ако имаше такива.