Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Ще бъде най-страхотният репортаж в историята на списанието ви – увери ме тя, докато гризеше една солета от панерчето ни за хляб. – Вила Троти е украсена фантастично за сватбата. Прилича на вълшебна градина, цялата в светлини и покрита с бели цветя. Масите вече са сложени под навеси, които напомнят корабни платна, а галерията изглежда приказно – осем лампи от планински кристал висят от тавана, а колоните са покрити с бръшлян. А какво да ви кажа за параклиса! Ще осветят витражите отвън, за да не се изгуби ефектът от цветовете, които са толкова красиви привечер. Тереза ще облече булчинската рокля в къщата и ще отиде пеша по пътя през градината до църквата. Нелсън ще я чака пред олтара. Когато тя пристигне, камбаните на двете камбанарии ще забият едновременно. Ще бъде невероятно!

– В колко часа могат да отидат фотографите? – попитах делово аз. – Трябва да бъдат на място поне три часа по-рано, заради светлината, нали знаеш.

– Кажи им в пет.

– Добре. Ще отида с тях и после ще се върна, за да се преоблека.

– Какво ще облечеш?

– Модел на „Блумарин“.

– От Милано ли го купи? – попита тя, сякаш можех да избирам от коя европейска столица да си купувам дрехите. – Бутикът на улица „Спига“ ми е любимият – каза тя. – Приятелки сме с Ана. Бяхме съученички в Карпи.

– Говориш за Ана Молинари?

– Същата. Невероятна жена. Майка й Одет беше приятелка е моята майка. Двете бяха от Модена. А мъжът й Джанпаоло е божествен.

– Бруно Контадино поканен ли е на сватбата? – прекъсна ни нетърпеливо и нетактично сестра ни.

Кара потръпна – и двете забелязахме това, – когато чу името на Бруно.

– Кой? – попита тя с привидно безразличие.

– Никой – побързах да й отговоря, като в същото време сритах крака на нетактичната ми сестра под масата.

– Имаш предвид сина на Джангуидо Контадино, адвоката?

– Да! – възкликна сестра ми, сякаш не беше усетила ритника ми под масата.

– Познавате ли го?

– Приятел е на сестра ми – отвърнах.

– Този Бруно има много приятели – отбеляза тя. – Твърде много.

Взе нова солета от панерчето за хляб и я счупи на две. Усмихна се.

– Да. Поканен е.

По дяволите. Тези две думи бяха достатъчни, за да прекъснат връзката на сестра ми с реалността. Замълча и се загледа с унесено изражение в отражението на луната върху повърхността на езерото. А аз забелязах, че това не се изплъзна от вниманието на Кара. Тя ме погледна и сбърчи вежди, а в отговор аз свих рамене.

Томасо Троти се появи и спаси положението. Кара ми го представи, горда със завоеванието си, като привлекателния и галантен синьоре Троти, баща на Тереза. Кълна се, че замалко щях да му се поклоня.

Имаше осанка на артист, вид на победител. Беше рус като дъщеря си, със светли очи и се усмихваше също като Робърт Редфорд в „Неприлично предложение“. От джоба на сакото му се подаваше копринена кърпичка. Около врата си носеше елегантна вратовръзка, а костюмът му беше достоен за „Джийвс & Хокс“.

Стори ми се мил човек. Дожаля ми за него – представих си как трябва да понася ежедневно капризите на дъщеря си. Поздрави ни сърдечно, пожела ни приятно прекарване в „Белведере“ и ни насрочи среща на следващия ден, точно в осем, във вила Троти.

Направи ми приятно впечатление това, че в нито един момент не спомена причината, поради която бяхме там, и се държа с нас със същата любезност като с останалите гости. Всъщност Кара ни беше представила само с имената, без да намекне за професионалния ангажимент, който ни беше завел там. Беше му казала: „Това са мои приятелки, Томасо, две прекрасни момичета. Живеят в Испания“. Благодарих й за това. Аз също я смятах за добра приятелка. Изпитвах към нея искрена симпатия.

След вечерята заведох сестра ми в стаята. Забелязах, че още е отнесена и поруменяла от вълнение.

– Напомням ти, че Бруно Контадино е мръсник – подхвърлих аз, преди да угася нощната лампа.

– Да, но утре любовницата му се омъжва – въздъхна тя. – Спомни си какво казва татко – до сватбата всичко е позволено. Но после нещата се променят вече няма място за глупости. – Сигурно осъзна какво въздействие оказват думите й върху душевното ми състояние, защото тихичко ме попита: – А ти как се справяш?

Престорих се, че спя, за да не й отговоря, че сърцето ми е разбито, че сълзите ми напират в очите, че душата ме боли, че тялото ми е вледенено и че на следващия ден точно в осем със сигурност ще умра от мъка пред перспективата да загубя Нелсън завинаги.