Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Мисля си за Джаки Кенеди – пишеше тя в последните два реда. – За това, което ми каза преди години. Сигурно е срещнала отново своя любим Джак горе, на небето. Радвам се за нея.“

Препрочетох тези листове стотици пъти.

Беше облачен съботен ден и накрая заваля проливен дъжд. Получавах главоболие от ниското налягане, затова реших да се поразходя под дъжда. По средата на пътя, при моста „Хуан Браво“, затворих чадъра и се насладих на студения душ, който измокри косата и дрехите ми.

Вечерта вдигнах температура – винаги съм била склонна към ангини. Прекарах неделята на легло, а рано в понеделник дойде чичо ми лекарят – първи братовчед на баща ми и ангел хранител на цялото семейство, – за да прегледа гърлото ми. Диагнозата беше остро възпаление на сливиците, предизвикано от неразумното ми поведение.

– Кой излиза в дъжд през май? – каза той. – Не знаеш ли поговорката „До май на средата...“?

– „Не сваляй абата“ – довърших я едва-едва с гласа, който ми беше останал. Мъжецът ми беше залепнал на гърлото, покрито с белезникави налепи.

– Седем дни на легло. Антибиотици, гаргари, аналгетици, антипиретици, лека храна, много течности, малко посещения – постанови той.

– Ще трябва да са пет дни – възразих аз. – В петък заминавам за Италия.

– Не ти го препоръчвам – предупреди ме той. – Но твоя работа. Препоръчах ти също да се пазиш, но виж каква работа ми отвори.

През нощта имах чувството, че се задушавам. Не можех да преглъщам, нито да дишам. Гърлото ми гореше, потях се и ме тресеше. През двата часа, в които успях да поспя, сънувах, че съм в Ноланд Тауърс, затворена в ловния павилион, и през прозореца гледах как Нелсън и Тереза се целуват под дъжда. Как описваше херцогинята страстта им в началото? „Сблъсък на влакове, перфектна сплав, животинско привличане, неизбежно сливане.“ Така бълнуващият ми мозък си представяше сцената с влюбените. Но в края на целувката им Тереза отваряше широко уста и поглъщаше Нелсън цял-целеничък, започвайки от краката. Беше се превърнала в гигантска боа, с размера на луксозна яхта с три палуби и площадка за хеликоптер.

Каква ужасна нощ! Всичките ми кошмари ме връхлетяха. Ако името ми беше Мери Шели, щях да напиша „Франкенщайн“ от раз, без да имам нужда от халюциногени.

Майка ми и сестра ми дойдоха в стаята ми призори и застанаха до леглото. Бълнувах. Виках името на Нелсън с глас на каеща се душа. Ругаех Тереза. Проклинах Бруно Контадино и говорех несвързано за куфари, принтери, моторни лодки и хотелски резервации.

– Не се тревожи – опита се да ме успокои сестра ми. – Всичко е под контрол. Довери ми се. Спи. Почивай.

Горката се нагърби с подготовката на пътуването на двете ни и на екипа без моя помощ. Понесе стоически грубостите на Тереза Троти по телефона, въпреки че и тя като мен би дала всичко, за да я удуши собственоръчно, да стисне бялата й шия, покрита е перли и шалчета, да я извие, да я усуче... Или може би е било сън по време на треската?

В Десет часа в петък, четвърти юни, станах от болничното си легло с толкова заплетена коса, че се наложи майка ми внимателно да я разреше с четка с едри зъбци. Краката ми трепереха, а главата ми се въртеше. Бях обаче изпълнена с решимост да свърша работата си като робот Като безжизнен робот, програмиран да отиде, да види и да победи.

– Наистина ли се чувстваш добре? – попита сестра ми в таксито на път за летището, гледайки ме с отвращение. – Бледа си като призрак, със сенки под очите, кльощава, погрозняла.

– Благодаря – отвърнах. – За сметка на това ти изглеждаш фантастично.

– Бях на фризьор.

– Забелязах.

Прокара ръка през косата си и каза:

– За всеки случай.

Нямаше нужда да я питам какво иска да каже с това идиотско „за всеки случай“. Беше достатъчно да видя отнесената й физиономия. Сестра ми се надяваше да срещне Бруно Контадино. Дори си беше лакирала ноктите.

– Мислиш ли, че са го поканили? – въздъхна тя, без да го назове. Знаеше, че колкото и да се възмущавам от поведението й, не можех да повиша много гласа си.

– И какво, ако е поканен? – отвърнах ядовито. – Може би ще се натиска с младоженката в тоалетната.

– Колко цинична си станала – обиди се тя и не обели дума дълго бреме.

Мълчанието й ми позволи да се замисля за положението й. Може би тя наистина вярваше, че е намерила сродната си душа и не смяташе да се предаде без бой. Или пък, също като мен преди няколко месеца, започваше да възприема изневярата като един нелош вариант.