Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Записах всичко това в тетрадката си, пълна е бележки, впечатления, подчертани изречения и свободен превод. Рано сутринта, още преди да пристигне главният редактор, аз вече го чаках пред кабинета му е огромно досие е бележки.

– В колко часа е починала?

– В десет и петнайсет нюйоркско време.

– Кой е бил при нея?

– Децата й, разбира се, Каролайн и Джон-Джон, които не са се отделяли от нея от месеци. И девер й Едуард Кенеди, и приятелката й Нанси, разбира се, както и бижутерът Темпълсман, какъв дискретен джентълмен. А сутринта са видели да влиза Джордж Бардс, свещеникът от енорийската църква на йезуитите, която е на няколко пресечки оттам, и още е вътре. През целия ден къщата тънела в тишина, със спуснати пердета. Знаеш ли, че апартаментът има петнайсет стаи? И че от всички тях може да се види Сентръл Парк?

– Добра работа, момиче – поздрави ме шефът ми след разпита, на който ме подложи и който приличаше повече на устен изпит, отколкото на обмен на информация. – Напиши ти частта за траурната церемония и ще го подпишем заедно. Искаш ли?

Той беше светило. Във факултета по журналистика четяха материалите му. Прекланяха се пред него. А аз бях най-привилегированата начинаеща журналистка на земята.

– Как така ще го подпишем заедно, шефе!

Той обаче настоя, направи ми място до себе си и тази хроника, написана от двамата, бе публикувана е името ми след неговото.

Когато пристигнаха снимките от траурната церемония в черквата „Сейнт Игнас“ и от погребението в гробището „Арлингтън“ пред вечния огън, до съпруга й, незабравимия президент, и до двете й починали бебета Арабела и Патрик, и видяхме опечаленото лице на Джон-Джон, по онова време красив офицер, който никога не е бил толкова привлекателен, колкото в онази сутрин, когато слизаше по стълбите на храма, прегърнал сестра си Каролайн, след тленните останки на майка им, баща ми взе решение да ускори издаването на броя.

Беше понеделник, 23 май. Бяха украсили махагоновия ковчег с папрат, върху който бе оформен кръст от бели цветенца. Каролайн коленичи, за да постави една роза върху ковчега, а Джон-Джон изпрати въздушна целувка. Тази снимка поставихме на корицата на специалния ни брой.

В сряда списанието беше В павилионите, а в четвъртък – в домовете на стотици хиляди читатели. В събота получих дълго писмо от Кара.

„Пиша ти все още със сълзи в очите“ – признаваше тя и си я представих, седнала в апартамента й в Лондон, подбирайки думите и запечатвайки ги върху хартията от „Скриптум“ с виолетово мастило и изискан почерк.

Кара беше изляла душата си върху пет листа, изписани и от двете страни. Започваше с един неправдоподобен разказ за деня, в който срещнала случайно Джаки Кенеди в морския клуб на прочут хотел в Порто Черво. „Беше там инкогнито – пишеше тя, – облечена в нещо като кафтан и с огромни слънчеви очила, които прикриваха половината й лице. Но аз съм добра физиономистка и веднага разбрах коя е тази толкова изискана дама. Въпреки индийския тюрбан и босите й крака, стилът и личността на Джаки бяха неповторими. Поздравих я, сякаш бяхме стари приятелки – знаеш, че понякога съм доста спонтанна, – и тя прие поканата ми да изпием по едно разхладително питие. Обясни ми, че е пристигнала с яхтата си „Кристина О“ същата сутрин в Порто Ротондо и решила да остане в хотела два-три дни, за да си почине от уморителния живот на борда.“

В писмото си Кара възпроизвеждаше дума по дума разговора им. Пазеше го като един от най-скъпите си спомени и както твърдеше, още можела да усети горчивия вкус на „Маре Росо“, което Джаки поръчала за двете.

„По онова време – говоря ти за 1971-а – госпожа Онасис не беше щастлива. Бракът й я потискаше, както и уединеният живот на остров Скорпиос и безкрайните часове плаване. Не харесваше приятелите на мъжа си, защото били груби и недодялани, а отношенията й с доведените й деца Александър и Кристина били повече от дистанцирани. Не знам защо беше толкова откровена с мен, та аз бях една непозната. Предполагам, че е изпитвала нужда да се довери на някого и се е отъждествила с младата и безобидна италианка, също жертва на нещастна любов. Аз, която никога не бях произнасяла името на Томасо Троти на глас, онази сутрин й разказах всичко. До най-малките подробности. И няма да забравя това, което тя изрече: няма по-щастлив човек от този, който е срещнал истинската любов.“

Казах, че разказът ми се стори доста неправдоподобен, защото, както ми намекнаха херцогините в Париж, Кара Ноланд никога не е била скучаеща милионерка, от онези, които през седемдесетте често посещавали Коста Смералда. Тя никога не ми бе признала, че романът й с Томасо Троти внезапно е приключил, защото не е имала знатното потекло и богатството, за които майка му мечтаела. Дори да имаше нещо вярно в тази история, Кара със сигурност премълчаваше нещо. Може би е работела като икономка в хотел Кала ди Волпе ; или пък – една доста авантюристична версия – е започнала работа на кораб е деспотичен капитан, от когото е избягала и тогава срещнала случайно Джаки на пристанището; или – най-вероятно – си е присвоила чужда история, която е чула един следобед пред чаша чай и пасти в „Савой“ от устата на някоя от аристократичните си приятелки.