Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Пред подобна проява на безволевост аз поех неблагодарната задача да затварям телефона на Контадино всеки път, когато звънеше, и да унищожавам писмата му, преди сестра ми да се поддаде на изкушението да ги прочете. Това решение не беше взето лекомислено, а беше съгласувано с нея в момент, когато беше с бистър ум.

– Ако не ми помогнеш, накрая ще му простя – призна тя плачливо.

– А той рано или късно пак ще ти изневери – уверих я аз. – Не мога да забравя това, което Тереза ми каза за една нейна прабаба, на име Каролина Брауншвайг, която станала кралица на Англия благодарение на уреден брак... но въпреки това не се отказала от насладите, които й доставял италианският й годеник.

– Така ли ти каза?

– Дума по дума. Заклевам се.

Цветята продължиха да пристигат – по два букета на ден – през следващите седем дни. Уплаших се, че някой ден Бруно Контадино ще се изтърси лично в дома ни, и за да избегна това, реших да проведа с него разговор, който да го обезсърчи веднъж завинаги. Застанах до телефона, изчаках сутрешното му позвъняване, вдигнах слушалката и му изкрещях ядосано:

– Ако отново се обадиш или изпратиш цветя в тази къща, ще подам оплакване в полицията за тормоз!

После тръшнах слушалката върху телефона.

Технически погледнато, тази проява на словесно насилие не може да се нарече „разговор“, но важното е, че даде резултат Бруно Контадино се предаде. Отказа се да обсажда повече сърцето на сестра ми. Писмата му престанаха да пристигат, цветята му увехнаха, а телефонът замлъкна.

Позабравихме любовните си разочарования благодарение на „Пауър Бук“ на „Епъл“ – които трябваше да се научим да обуздаваме, сякаш беше състезателен кон – и на лавината от работа, която ни затрупа във връзка е организацията на репортажа.

В продължение на няколко дни се превърнахме в своеобразно туристическо бюро, заело се е трудната задача да прехвърли в Италия трима фотографи и четирима помощници заедно е тежкото им, много скъпо и крехко оборудване.

Също поискахме от хотела да ни предостави таксиметрово обслужване е водни таксита, с които да се придвижваме бързо по езерото – тесните и криволичещи пътища бяха твърде опасни – и да избегнем всеки непредвиден случай, който би ни забавил да предадем материала навреме.

Лентите със снимки щяха да отпътуват с първия сутрешен самолет – вече бяхме наели един куриер, готов да не затвори очи цяла нощ, – а текста щях да го изпращам аз чрез магическите мрежи на интернет преди зазоряване.

Благодарение на съветите и финансирането от страна на баба ни си купихме елегантни тоалети, за да бъдем на ниво в сватбения ден, когато щяхме да бъдем заобиколени от най-бляскавите жени на планетата. Както и обувки, чанти, слънчеви очила и дори електрическа маша за къдрене.

– Смяташе ли да подарите нещо на младоженците? – внезапно попита баба ни, застанала пред витрината на един много скъп магазин за декорация, прочута с бронзовите си фигури. – Би трябвало по някакъв начин да благодарите за честта, която ни оказват, като ни позволяват да публикуваме репортаж за сватбата.

Надникнах и аз във витрината. Боен бик? Впряг андалуски коне? Тогава забелязах малка фигура, поставена в един ъгъл. Беше забавна. Представляваше ловен пост, с пушка, подпряна на празно столче, и връзка яребици, окачена на една кука. И най-интересното – един английски сетер, седнал на задните си крака, нетърпеливо очакващ завръщането на стопанина си.

– Какво ще кажете за това там?

Изпратихме го на Нелсън Ноланд в красива синя кутия от картон, увита в копринена хартия, и си представих физиономията на Нелсън, когато я отвореше. Щеше ли да си спомни за желанието ми да го придружавам по време на дългите му нощи на бдение в очакване да се появят белобузите патици?

Признавам, че по онова време бях изгубила всяка надежда да спечеля сърцето на херцог Ноланд. Оставаха точно петнайсет дни до сватбата и положението беше повече от плачевно – след злополучния ни разговор под сянката на липата единствените новини, които имах за него, бяха онези, които получавахме от информационните агенции и които не бяха никак обнадеждаващи.

Един ден донесоха снимки, направени през витрината на магазина на „Джийвс & Хокс“, на които, макар и от кос ъгъл, се виждаше как младоженецът пробва фрака си, и с изненада установих, че жилетката е в оригинален светлобежов цвят. Имаше и снимки на Тереза Троти, излизаща от ателието на Валентино, придружена от Кара Ноланд и с грейнало от щастие лице.