Мамен Санчес - Каймакът на обществото

„Вече няма място за глупости“ – беше казала тя и беше права. Уважавах и защитавах тайнството на брака и знаех, че колкото и да си фантазирам, представяйки си тайни срещи във вилата в имението Ноланд Тауърс, никога не бих имала нищо общо с женен мъж, независимо от болката, която щях да изпитвам при мисълта, че любовта на живота ми е обвързан завинаги е една недостойна жена. Освен това деветата божия заповед според катехизиса на католическата църква гласеше: „Не пожелавай жената на ближния си“, и тази фраза, пренесена от майка Саграрио в реалността на нас, послушните й ученички, означаваше, че ни е забранено да гледаме женените мъже, да мислим за тях и да ги пожелаваме дори ако са киноактьори или рок певци.

Споменах ли вече за лекотата, с която заспивах независимо от обстоятелствата? Казах ли, че веднъж дори заспах права на стадион „Сантяго Бернабеу“ сред виковете и скандиранията? Единствените фактори, които можеха да ми попречат, бяха гладът и студът и понеже онази нощ те не бяха част от тревогите ми, прекарах десет часа в обятията на Морфей, докато навън езерото бавно се разбуждаше. Когато дойдох на себе си, се почувствах напълно здрава, ставите не ме боляха и отново дишах нормално. Сестра ми ме гледаше втренчено, облегната на три меки възглавници.

– Ти си най-ужасната спътница, която познавам – смъмри ме тя. – От два часа съм будна и чакам да възкръснеш. И имам да ти казвам нещо.

– Цялата съм слух.

– Към седем пристигна една лодка – съобщи ми тя. – Ако искаш да я видиш, погледни през прозореца, вързана е за болта на кея.

– Нарича се „рогатка“ – отвърнах аз, скочих от леглото и се приближих до балкона.

Беше ясна лятна утрин, въпреки че бяхме в началото на юни. Езерото изглеждаше спокойно и пусто. От стаята ни се виждаше басейнът, който се намираше точно под балкона, заобиколен от зелени дървета и от дузина дървени шезлонги, ориентирани към слънцето.

Сестра ми беше права. На кея бе вързана една класическа „Рива“, която се полюляваше леко над водата. На борда нямаше никого.

– Добре. Виждам я. И какво?

– Няма да повярваш кой я караше.

– Опитай.

– Карсън!

Усмихнах се. Разказах й за случайната ми среща с нашия частен 007 на летището и й разкрих кой е собственикът на страхотната кола, паркирана на входа на хотела.

– Сигурно е отишъл да занесе фрака на Нелсън – въздъхнах аз.

– В седем сутринта? Беше още тъмно!

Цяла сутрин не можа да си избие от главата мисълта, че в живота на Карсън има тъмни зони, които бяха необясними. Дори му измисли секретна мисия – че е шпионин на Негова светлост (в случая на Томасо Троти) и че трябва сам-самичък да осуети план, замислен от калабрийската мафия, за да саботира сватбата.

– Може би в живота на Томасо Троти има нещо тъмно – намекна тя, мърдайки веждите си от горе на долу.

Оставих я да си фантазира колкото си иска. Вече бяхме заели най-хубавите шезлонги, бяхме се дегизирали като жени предмети с огромни плетени шапки и фантастични слънчеви очила и бяхме поръчали на сервитьора по една пиня колада – за сметка, както и всичко останало, на щедрия ни домакин.

Пред хотела ни от време на време минаваха корабчета с туристи на път за Беладжо, и ние, същински европейски кралици, ги поздравявахме, като размахвахме красиви копринени кърпички.

– Чувствам се като Анита Екберг в „Сладък живот“ – заявих на сестра ми. – Ако Фелини ни видеше, щеше да ни даде някоя роля.

За съжаление, нашето dolce far niente [50] Букв. сладко нищоправене (итал.) – Б. пр. не продължи дълго. На обяд фотографите вече ни пришпорваха с настояванията си да инсталират оборудването във вила Троти. Изядохме набързо по една салата с моцарела и скоро се разделих със сестра ми и я оставих сама в стаята, като й наредих да започне да се облича и сресва, за да не ме кара да я чакам, когато се върна.

– Успех – пожела ми тя, като ме прегърна и хлопна вратата под носа ми.

Решителният момент бе настъпил. Чувствах се ужасно. Въпреки че със сигурност много светци на небето бяха на моя страна, като се започне с дядовците ми, после се мине през леля Кармен и леля Долорес и се свърши с Тристан Ноланд (макар че светостта на последния беше под съмнение, като се имаше предвид бурният му живот), не бях в състояние да осуетя катастрофата – щях да изгубя Нелсън завинаги. Май щеше да се наложи да поискам от издателство „Паулинас“ пълната колекция с житията на света Тереса и свети Игнации Лойола като за начало.