Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Нещо по-добро от целувка – отвърна ми той.

Опитах се всячески да изтръгна от него тайната на тази снимка, която вероятно щеше да се появи на корицата на следващия брой на списанието ни и щеше да илюстрира материала, който щях да напиша същата нощ на портативната ми машина „Оливети“. Същата, която тракаше ужасно, когато натисках клавишите, а в края на всеки ред издаваше дразнещ звук като от камбанка. Сестра ми щеше да се опита да заспи, запушвайки ушите си с възглавницата, а аз щях да й напомня, че идеята да останем още един ден в Монте Карло е била нейна, а не моя, и че фотографът трябва да отнесе материала ми със сутрешния полет, ако искаме да стигне навреме преди приключването на броя.

Той категорично отказа да ми разкрие съдържанието на снимката. Каза, че е лошо предзнаменование да се говори за една снимка, преди да бъде промита. Че ще я видим, когато му дойде времето. И че много ще ни хареса.

След като се разделихме на входа на казиното, се върнах в салона, за да взема сестра ми. Беше останала вътре, опряна на една мраморна колона, въздишайки от любов по Бруно. Поведох я, сякаш беше сомнамбул, към гардероба, където бяхме оставили шаловете си от пашмина [48] Лека и топла вълна, разновидност на кашмира – Б. пр. , а после към легендарната стълба, която свършва на площада с ротондата във форма на рулетка.

Пристигнахме в хотела ни след полунощ. Тя се тръшна на леглото, а аз извадих пишещата машина и започнах да тракам по клавишите, седнала пред писалището в стил Луи XVI, откъдето човек можеше да види аристократичната градина. Бих се заклела – макар че е възможно и да съм го сънувала, – че в един апартамент отсреща се запали светлина и разпознах характерния силует на Мик Джагър, прегръщащ едра и сладострастна жена с буйна, непокорна коса.

Явно е имало нещо вярно в това мое изненадващо видение, защото часове по-късно видях блондинката в салона на закуска – тя още не се беше възстановила от изтощителната нощ. Поглъщаше жадно кифли и кроасани, сякаш не беше яла от векове, и въпреки че се бе опитала да укроти лъвската си грива с фиби и шноли, косата й приличаше на бухнал захарен памук.

Сестра ми развиваше трескава дейност. Още нямаше девет часа сутринта, а вече се бе свързала с фирма за коли под наем и бе сменила билетите ни с други, за последния полет в девет вечерта. Бе съставила подробна карта, която щеше да ни заведе в шато Контадино, което не беше много близо, на сто и двайсет километра от Монте Карло по шосето край брега. Щяхме да минем през Ница, Антиб, Кан и във Фрежюс да се отклоним на север, преди Сен Тропе, към едно очарователно селце – от онези с пазарен площад и тесни улички, откъдето тръгваше път през гората и стигаше до лозовите масиви.

От най-високата точка по пътя видяхме реката с тъмнокафяви води да се извива и да се разлива над зелените ниви с вече поникнало жито и люцерна. Видяхме пасящия добитък, местните жители, които се наслаждаваха на пролетното слънце, и чухме в далечината звъна на камбаните на черква, където сигурно миришеше на розмарин и лавандула.

Шофирах аз, защото от двете се владеех по-добре, и въпреки това усещах буца в стомаха си и гризях кожичките на ноктите си. Сестра ми беше като изпаднала в Кататония, със същото отнесено изражение като предната вечер. Твърдеше, че някой ден ще се омъжи за Бруно Контадино. Че е вярно това, което бабите ни твърдяха и което ни изглеждаше невъзможно: „В деня, когато срещнеш мъжа на живота си, ще разбереш, че това е той. Ще го разбереш по един свръхестествен и необясним начин. Защото душите се зоват, разпознават се, копнеят една за друга и когато най-после се срещнат, нищо и никой на този свят не може да ги раздели“.

Страхувах се от момента, в който щях отново да видя Нелсън, и в същото време копнеех за него. Питах се дали наистина беше добра идея да нахлуваме по този начин в любовното гнездо, което Бруно Контадино беше предоставил на двойката.

Вече беше ясно, че Тереза Троти ме ненавижда със същата сила, с която аз обожавах Нелсън. Вероятно не за пръв път се сблъскваше с някоя нещастница като мен, готова да й отнеме годеника при най-малкото невнимание от нейна страна, но симпатията, която той изпитваше към моята скромна, незначителна и нисичка особа, явно я объркваше и поради това й се струваше опасна. Няма нищо по-ужасяващо от това, което не можем да си обясним.

– Завий надясно – каза сестра ми, сочейки картата. – Вече пристигаме.

– Блузата ти е закопчана накриво и имаш слънчеви очила на лицето и други на главата – предупредих я аз.