Мамен Санчес - Каймакът на обществото

– Нели, искам да отидем в шатото [47] Замък, дворец, имение, често с парк и винени масиви (фр.) – Б. пр. .

Със сигурност ме беше видяла – намирах се на двайсетина сантиметра от роклята й на сирена, – но през последните месеци явно беше придобила невероятно умение да игнорира всичко, което не е на нейната висота. Презрението й се беше превърнало в изкуство.

– Помниш ли...?

Огледа ме от горе до долу.

– Хубава рокля – отсече тя след огледа. – Къде, по дяволите, е Бруно?

Нелсън ме помоли с поглед да я извиня. Сви леко рамене, без да откъсва очи от мен, като внимаваше годеницата му да не забележи нищо.

– Ето го! – възкликна Троти. И с ръката, на която носеше годежния пръстен, посочи къдрокосото момче, което разговаряше със сестра ми. – Бруно! – извика тя. – Тръгваме си!

Момчето потръпна, като чу гласа на тиранката. Обърна се към нас и кимна с глава. После двамата със сестра ми се приближиха до нас.

Името му беше Бруно Контадино, също като на виното, което бяхме пили тази вечер и което се произвеждаше в шатото на семейството му в Прованс. От три години се беше отдал тялом и духом на бизнеса, основан от дядо му. Финансовото право, в което баща му беше безспорен авторитет, му се струваше суха и потискаща материя. Предпочиташе да живее сред лозята, под дъжда, в студ и пек.

– Бруно е син на финансовия съветник на баща ми – поясни Тереза. И ми се стори, че съобщи това сведение с презрение, сякаш по някакъв начин смяташе, че синът също е на служба при него.

Томасо Троти често отсядал в шато Контадино заедно със семейството си, когато се налагало да дойде в княжеството по някой делови въпрос, обикновено свързан с банковите му дела. „С Тереза се познаваме още от деца – обясни Бруно. – Може да се каже, че израснахме заедно.“

– Отседнали сме за няколко дни при тях и има доста път до замъка – извини се Нелсън.

– Да тръгваме – настоя Тереза.

– Тогава до утре! – сбогува се сестра ми.

Пронизах я с поглед. Какво говореше? Рано сутринта на следващия ден трябваше да вземем обратния полет за дома. Работата ни в Монте Карло бе приключила.

– Бруно ни покани – уведоми ме тя преспокойно, а аз забелязах как лицето на Тереза Троти се сгърчи от гняв.

– Ще ви чакам. И да не се изгубите по пътя – каза Бруно и тръгна след Тереза, която, запретнала роклята си, за да не я настъпи, вървеше с широки крачки към изхода.

Нелсън, изненадан като мен, ме погледна мълчаливо и се усмихна, преди да изчезне от погледа ми.

Със сестра ми останахме сами в салона. Сред стотици хора и сред шума наоколо, но в крайна сметка сами. Две окаменели фигури, дишащи учестено, неподвижни и изгубени в един и същи лабиринт

– Влюбена съм! – възкликна тя внезапно.

Не беше необходимо да го огласява надлъж и нашир. Който я видеше в това възторжено състояние, щеше да се досети дори без да я познава. Аз обаче, която бях израснала с нея и я бях виждала да въздиша от любов по Кристофър Ламбер през последните седем години, бях понасяла фанатичната й мания и бях проклинала деня, в който родителите ни ни заведоха да видим „Шотландски боец“ и да ядем пица на улица „Оренсе“; аз, която я познавах по-добре и от собствената си сянка, в момента, в който видях отнесената й физиономия, разбрах, че е паднала – както пада войник на бойното поле – смъртно ранена от любов към Бруно Контадино.

Започна да бърбори задъхано за светлите му очи, за къдравата му коса, за италианския акцент, с който говорел испански, за прекрасната му усмивка и искреността, с която разкрил душата си и й позволил да надникне в нея. В петте минути, които продължил разговорът им, тя открила един очарователен, интересен и решителен мъж с искрени чувства, лишен от задни мисли и злоба, влюбен в живота, спонтанен и естествено, елегантен, обичащ хората, добър приятел, добър син, умен, предприемчив, смел, грижовен, честен и лоялен.

– Но за какво си говорихте? – попитах я аз, изненадана, че го е опознала толкова добре за толкова кратко време.

– За вино – отвърна ми тя, сякаш това обясняваше всичко.

В този момент фотографът ни, когото бяхме изгубили от поглед в началото на церемонията, прекъсна разговора ни.

– Направих невероятна снимка – каза той, като си бършеше челото е хартиена салфетка. – Най-неочаквана сцена. Ще я видите, когато промия лентата.

– Целувка? – попитах аз, като кръстосах пръсти зад гърба си, надявайки се да ми каже „не“, че не е имало такова нещо и че Нелсън и Тереза са студени като лед, безразлични, дистанцирани.