Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Градът беше пълен с арабски шейхове, придружени от безбройните им свити. Спортното пристанище беше осеяно със знамена и празнични светлини. Организираха се празненства на палубите на яхтите, на терасите на хотелите, в парковете и градините. Безкрайни веселби, които продължаваха цяла нощ в подземни заведения, от които клиентите излизаха късно сутринта, все още облечени официално и придружени от най-сладострастните жени на земята.

Проституцията и наркотиците бяха популярни като шампанското и черния хайвер и не само се толерираха, но и бяха гледани с добро око, също като хазарта и тъмните сделки.

Хотелът ни беше много луксозен – не успях да намеря нито една свободна стая на приемлива цена по това време на годината – и в него имаше търговски галерии и витрини, на които бяха изложени прекрасни бижута.

Балконът ни гледаше към морето. Към залеза. Към приказните яхти, завързани за кея. Към Яхтения клуб и към Морския клуб, и към скъпите ресторанти на открито, които започваха да се пълнят с клиенти.

За случая баба беше подарила на мен и на сестра ми по една вечерна рокля.

Погрижи се лично внучките й да не бъдат по-долу от останалите гостенки на тази толкова изискана церемония, защото, както ни каза, ние бяхме не само специални пратенички, но и представителки на семейството, така че в продължение на два дни ни развеждаше, буквално хванала ни за ръка, из света на мадридската висша мода, в която тя се чувстваше в свои води.

Трите се движехме със сивия й „Мерцедес Бенц 280“ с червена тапицерия, шофиран от човека, който ме научи да управлявам кола, пренебрегвайки всички правила за движение.

– Нека покарам малко, хайде – молех го аз, едва седемнайсетгодишна, когато стигахме до светофара на булевард „Пинтор Росалес“. – Само на завоите при парка, обещавам ти, после ще се сменим, преди да пресечем автомагистралата.

– Ако полицията ни хване, ще ме тикнат зад решетките. Това ли искаш? – отговаряше той с престорено възмущение.

Аз обаче го уверявах, че ако това се случи, ще го посещавам всеки ден в затвора и ще му нося бонбони с кафе и мляко и книги – беше голям почитател и на двете удоволствия.

Тогава той спираше на площада, до огромния фонтан, и с известна неловкост ми отстъпваше мястото зад волана. „По-бавно!“ – Викаше ужасено, когато някой камион идваше насреща. Когато стигахме до автомагистралата, аз винаги, без изключение, отново го молех: „Да се качим и да слезем отново, става ли?“, той казваше не, а аз му отвръщах, че така няма никога да взема шофьорска книжка, и толкова настоявах, и толкова му се подмазвах, че накрая той отстъпваше.

Не издадохме на никого тази наша тайна. Не беше в изгода нито на мен, нито на него. Благодарение обаче на завоите на „Росалес“ издържах изпита по кормуване още първия път

Заведе ме в „Мостолес“ с мерцедеса на баба ми. Остана в колата, докато аз се явявах на изпита и когато му съобщих, подскачайки от радост, че дните ни на живот на ръба на закона са свършили, той се зарадва дори повече от мен и ми подари ключодържателя си с образа на Богородицата от Пилар, за да отбележи събитието.

Роклята ми беше фантастична. Имаше изящни волани от светлосиня коприна и камелия „Шанел“ отпред на гърдите. Роклята на сестра ми беше черна, е открит гръб и плътно прилепнала талия, е цепка отстрани до средата на бедрото и сатенена панделка на дясното рамо.

Бухнахме си косите и ги оформихме с фиксиращ спрей, начервихме обилно устните си, сложихме си огромни обици и златни верижки и към седем вечерта се бяхме преобразили в две невероятни красавици – или почти, – напълно пасващи на околната среда.

Когато ни видя, фотографът беше като претърпял електрошок, толкова го впечатлихме.

Няма да навлизам в подробности относно плачевното състояние на сърцето ми, докато вървяхме пеша от хотела ни към казиното на Монте Карло. Сестра ми, която от време на време ми проверяваше пулса, се разтревожи сериозно. Не само заради скоростта, с която кръвта преминаваше по вените ми, но и заради пребледнялото ми лице и пресекливото дишане.

– Ще вземеш да получиш удар – предупреди ме тя, докато се изкачвахме по легендарната стълба.

Бяха извикали акредитираните журналисти един час преди началото на церемонията, за да проверят самоличността ни, да ни заведат до местата ни, да ни обяснят подробно как ще протече събитието, да ни връчат папката е материали и една много красива химикалка като подарък. Предупредиха ни, че касетофоните са забранени, както и фотоапаратите, особено онези, които имат вградена светкавица. Помолиха ни да пазим мълчание по време на връчването на наградите. Успокоиха ни, че ще имаме време да интервюираме победителите след церемонията на официалния коктейл, който щял да се състои в Имперския салон.