Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Фотографите имаха предимство – отредиха им място отстрани на сцената, но малко от тях бяха допуснати до коктейла. Сред щастливците беше и нахаканият фотограф на списанието ни, способен да преметне всеки организатор на събития в света е дар словото и нахалната си физиономия.

Беше застанал на стратегическо място, на един от най-горните редове на секцията, отредена за медиите, откъдето ми направи знака на победата е двата пръста във формата на латинско V. Тогава разбрах, че ще имаме тази снимка, за която говореше баба ми – годениците, поглъщащи се е очи, докато танцуват, нежно притиснати един към друг. Признавам, че стомахът ми се сви при тази мисъл.

Осветената фасада на казиното на Монте Карло блестеше, като че ли беше от злато. Фонтанът, който се намираше пред ротондата във форма на огромна рулетка от цветя и водоскоци, също изхвърляше златисти струи. По тротоарите, на терасата на хотел „Париж“ и на входа на хотел „Ермитаж“ се трупаха туристи, без да знаят със сигурност на какво се дължи тазвечерната суматоха – дали на бал, на сватба, на присъствието на някоя холивудска звезда или на легендарна рок група.

Вътрешността беше луксозна и многоцветна с високите си барокови тавани, огромните стенописи и гигантските полилеи от чешки кристал.

Със сестра ми се настанихме на креслата си от червено кадифе и изкоментирахме, че ако се съди по погледите и комплиментите, подхвърляни от туристите, които ни правеха път на тротоара, бяхме постигнали целта си и се бяхме слели успешно с околната среда. Приличахме на две милионерки, привикнали към подобни събития, дори леко отегчени от тях, а не на две натрапници – каквито щяхме да бъдем цял живот, дори да ни канеха на безброй приеми, – чиито сърца щяха да се пръснат от вълнение.

Моето бедно сърце биеше ускорено в очакване на предстоящата среща с Нелсън Ноланд. Каква изненада! – мислех да му кажа. – Не предполагах, че ще се срещнем тук тази вечер! А той, когато ме видеше, превърната в Пепеляшка от плът и кръв, щеше да се влюби до полуда в мен и най-после щеше да се разкае за нелепата си идея да се ожени за Тереза Троти.

Каква самонадеяна илюзия. Внезапно фотографите се раздвижиха и защракаха с фотоапаратите си, а присъстващите едновременно обърнаха глави към дъното на салона, където се появиха истинските звезди на вечерта.

Принцеса Каролина носеше ефирен тоалет, който я обгръщаше като сияние, а до нея съзрях Тереза Троти ди Висконти, облечена с много секси рокля с гол гръб, с възхитително очертан задник, блестейки цялата като факла със стотиците искрящи кристали или скъпоценни камъни по нея, с русата си коса, падаща като водопад върху раменете й, с очите си на котка, с червените си устни, с начина, по който се движеше, сякаш плуваше, като господарка на пространството и времето...

Отпуснах се тежко на стола си. Зарових лице в ръцете си.

Пропуснах зашеметяващата поява на Принс, облечен в жълто, с разголената му космата гръд, със златната верижка.

Пропуснах и появата на Уитни Хюстън, извънредно елегантна с прилепналата към тялото й рокля в бяло и черно, на Патрик Суейзи, незабравимия герой от „Мръсни танци“, изпълнението на пиано на Рей Чарлс, както и трогателното връчване на награда на Жорди, изпълнителя на Dur, dur d’être unbébé [46] Трудно е да бъдеш малък (фр.) – Б. пр. , лично от Клаудия Шифър, която коленичи на сцената, за да бъде на неговата височина, разкривайки интимните си прелести на публиката.

– Кой ще напише материала? – скара ми се сестра ми, като заби лакът в ребрата ми.

– Аз...

– Тогава внимавай!

Аз обаче бях толкова хипнотизирана от блестящата рокля и косата на Тереза Троти, че не можех да мисля за друго, освен за неравната борба, която водех. На два метра зад италианката видях Нелсън Ноланд, който разговаряше с принц Албер. Беше зашеметяващ с черния си смокинг, шит по поръчка в „Джийвс & Хокс“, с вчесаната назад коса, с орловите си очи и походката си на ягуар.

Главата ми щеше да се пръсне. Ненавиждах роклята си, косата си, лицето си, ръста си. Чувствах се толкова нищожна, че направо изчезнах, потънах в креслото от червено кадифе и не разбрах как, нито кога церемонията свърши и ни отведоха, като стадо натруфени овце, в Имперския салон, където се сервираше коктейлът. Един много симпатичен сервитьор ми подаде чаша шампанско, изчака да го изпия на един дъх и ми връчи втора чаша, без да каже нито дума.

Огледах се наоколо. Салонът се беше напълнил с хора, които се наслаждаваха на деликатесите, приготвени от някой готвач, награден с три звезди „Мишлен“.