Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Поради липса на друга радост, реших да опитам менюто. Изядох едно канапе с карамелизиран гъши пастет и трюфели, което имаше божествен вкус, после – парче суфле с пармезан, последвано от желирано консоме с черен хайвер и яйце от пъдпъдък.

Докато опитвах от деликатесите, един от друг по-вкусни, видях, че сестра ми е завързала приятелство с едно момче с приятна външност, къдрава коса и галантна усмивка. Очевидно разговаряха за вино, достатъчно беше да видя как го дегустират в огромни чаши на малки глътки, задържайки го с наслада в устата, преди да го преглътнат. И как го съзерцават срещу светлината, как го разклащат, как му се любуват.

Едно от двете неща, за които най-много завиждах на сестра ми, беше тази нейна любов към хубавото вино. Второто нещо беше страстта й към операта, която я издигаше на недостижимо за мен ниво и я свързваше духовно с майка ми и баба ми по майчина линия по един съкровен и свръхестествен начин.

Изглежда, къдрокосото момче също имаше достъп до този неин свят на възвишени наслади.

Докато ги наблюдавах скришом и си мислех, че са хубава двойка, разсеяно пъхнах в устата си една вкусна хрупкава поничка, която едва се побра в устната ми кухина, и лакомо я задъвках.

– Здравей, приятелко!

Гласът на Нелсън беше като полъх на вятър, който помилва тила ми. Обърнах се с пълна уста и се оказах толкова близо до него, че усетих как кръвта се сгъстява на лицето ми и ставам по-алена и от червените кадифени завеси в салона.

– Внимавай да не се задавиш – пошегува се той. – Ще изчакам търпеливо да погълнеш това, което току-що си натъпкала в устата си. Не разбирам как може да си толкова слаба, след като ядеш толкова много. – Успях да се преборя с поничката и да се съвзема от изненадата, когато чух следващия му въпрос, който ме накара да онемея от изумление: – Защо престана да ми пишеш?

– Не съм престанала да ти пиша – възразих аз. – Ти не отговори на последното ми писмо. Помислих, че играта ти е омръзнала.

Нелсън сбърчи чело. Доближи се е още няколко сантиметра до лицето ми.

– А аз чаках ли, чаках – каза. – Но така и не получих отговор.

В епохата преди електронната поща лесно можеха да се случат такива бедствия при огромния обем работа, която имаха пощите. Достатъчна беше малка грешка в някой разпределителен пункт, за да се провали сделка, да се развали приятелство или да се прекъсне любовна история като нашата. Понякога две-три седмици след като бъдеше изпратено, писмото се връщаше на подателя е думата „неизвестен“, написана с червени букви на плика. Но дотогава новината вече беше остаряла, болният се беше простил е този свят, търсещият прошка беше изгубил всякаква надежда за сдобряване или приятелят си беше останал вкъщи, питайки се защо не е бил поканен на това или онова празненство.

Беше очевидно, че в нашия случай лошият късмет беше прекъснал епистоларната ни връзка. Дали пък някоя скрита сила не бе унищожила последното ми писмо, в което питах Нелсън дали предпочита завивка за ерген или за женен мъж?

– Аз също чаках – признах плахо. – Беше ми много забавно да получавам страниците, които късаше от горките книги. Аз поне събирах перата от земята. Не се налагаше да измъчвам патици.

– Книгите нямат чувства – отвърна той и извади кърпичката, която носеше сгъната в джоба си. – Нещо ти е залепнало на брадичката – каза той и е безкрайна нежност избърса лицето ми.

– Напротив, имат – възразих. – Те са изпълнени с чувства, преливат от чувства. Нима не четеше страниците, преди да ги сложиш в плика?

Нелсън се усмихваше, без да откъсва поглед от мен.

– Липсваше ми – призна той смутено, свеждайки очи към земята.

Не знам дали причината беше в шампанското, или в пармезана, но внезапно салонът, осемте му полилея от чешки кристал, колосалните фрески и позлатените гипсови украшения започнаха да кръжат около мен. За малко да припадна от щастие. Нелсън Ноланд току-що бе казал, че съм му липсвала.

Поех си дъх. Щях да му кажа, че той също ми е липсвал много. Че за мен разликата между щастието или нещастието се състоеше в наличието или отсъствието на писмата му. Че без тях умирах от задушаване, от глад и от студ. И че след като причината за мълчанието ми вече е изяснена, го моля да възстанови отново единственото възможно средство за връзка помежду ни.

Щях да му кажа всичко това, но от устата ми излезе неразбираемо мънкане.

И слава богу, защото в същия момент прозвуча гласът на Тереза Троти с характерния й дразнещ и превзет тон.