Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Никога не сме имали много пари, но и никога не сме мизерствали — каза Хикок. — Винаги имахме чисти дрехи и на масата винаги имаше ядене. Но баща ми беше строг. Не се чувстваше щастлив, ако не ми намереше нещо да правя. Но с него сме се разбирали добре, не сме имали сериозни спорове. Родителите ми никога не се караха. Не мога да си спомня нито една-единствена кавга. Майка ми е прекрасен човек. И татко е добър. Мога да кажа, че направиха всичко, което можаха, за мен.

В училище? Ами той смяташе, че можел да бъде отличен ученик, ако беше отделял за книги поне част от времето, което е „прахосал“ за спортуване.

— Бейзбол. Футбол. Участвах във всички отбори. След завършване на гимназията можех да продължа образованието си със стипендия, каквато се дава на добри футболисти. Исках да следвам инженерство, но дори и със стипендия такива специалности струват много. Не знам, но стори ми се по-разумно да почна работа.

Преди да навърши двадесет и една години, Хикок работил като стрелочник, шофьор на болнична кола, бояджия на коли, механик в гараж. По едно време се оженил за Каръл — шестнадесетгодишно момиче.

— Каръл? Баща й беше проповедник. Мразеше ме до смърт. Казваше, че съм пълно нищожество. Създаде ни всички неприятности, които можа да измисли. Но аз бях луд по Каръл. И още я обичам. Тя е истинска принцеса. Само че… виждате ли, имаме три деца — момчета. А бяхме много млади да имаме три деца. Може би ако не бяхме затънали толкова в дългове… ако можех да изкарам пари допълнително… Опитах.

Почна да играе на комар, да фалшифицира чекове и да краде на дребно. През 1958 година беше осъден на пет години затвор от окръжния съд в Джонсън за кражба чрез взлом и затворен в Канзаския щатен затвор. Но по това време Каръл го напусна и той се ожени за друго шестнадесетгодишно момиче.

— Проклета като дявол. И тя, и цялото й семейство. Поиска развод, докато бях в затвора. Не се оплаквам. През август, когато напуснах кафеза, смятах, че имам всички възможности да почна нов живот. Намерих си работа в Олат, живеех при родителите си и вечер не излизах. Всичко вървеше отлично.

— До 20 ноември — каза Наи, но Хикок, изглежда, не разбра. — До деня, в който всичко спря да бъде отлично и почнахте да „пробутвате“ чекове. Защо?

Хикок въздъхна и каза:

— За това може да се напише цял роман. — После, пушейки цигара, дадена му от Наи и запалена от учтивия Чърч, продължи: — Пери, моят приятел Пери Смит беше пуснат предсрочно през пролетта. По-късно, когато и аз излязох, той ми писа от Айдахо. В писмото си ми напомняше за плановете, за които бяхме говорили неведнъж. За Мексико. Идеята ни беше да отидем или в Акапулко, или в някое подобно място, да си купим моторна лодка за спортен риболов, да я караме сами, да водим с нея туристи въдичари.

Наи попита:

— А как смятахте да купите тази моторна лодка?

— Сега ще ви кажа — отвърна Хикок. — Вижте, Пери ми писа, че има сестра във Форт Скот. И че у нея има една солидна сума — собственост на Пери. Няколко хиляди долара. Пари, които неговият баща му дължал от продажба на някакъв имот в Аляска. Пери каза, че ще дойде в Канзас да си вземе парите.

— И с тия пари двамата щяхте да купите моторница?

— Точно така.

— Но нищо не стана?

— Ето какво се случи. Пери дойде около месец по-късно. Посрещнах го на автобусната спирка в Канзас Сити.

— Кога? — попита Чърч. — В кой ден от седмицата.

— Четвъртък.

— А кога отидохте във Форт Скот?

— Събота.

— Четиринадесети ноември?

В очите на Хикок блесна изненада. Ясно бе, че той се пита откъде знае Чърч точната дата. Понеже бе още рано да се събуждат подозрения, Чърч побърза да запита:

— Кога тръгнахте за Форт Скот?

— Същия ден следобед. Постегнахме малко колата, изядохме по една супа в закусвалнята „Уест Сайд“. Трябва да е било около три часът.

— Значи около три. Сестрата на Пери Смит очакваше ли ви?

— Не, защото Пери беше изгубил адреса й. А тя нямаше телефон.

— Тогава как смятахте да я намерите?

— Като питаме в пощата.

— Питахте ли?

— Пери пита. Казаха му, че се е преместила. Смятаха, че е отишла в Орегон, но не беше оставила новия си адрес.

— Това сигурно е било голям удар за вас. След като сте разчитали на такава внушителна сума пари…

Хикок потвърди.

— Защото… бяхме решили категорично да отидем в Мексико. В противен случай нямаше да осребрявам ония чекове. Но се надявах… Слушайте: казвам ви истината. Мислех, че веднъж като отидем в Мексико и почна да печеля, ще мога да ги изплатя. Тия чекове.