Трумэн Капоте - Хладнокръвно

— Спрете там. Може да успеем да свършим работа. Оставете ме аз да говоря. Имам опит. Понякога се опитват да те минат.

Пери не можеше да си представи, че ще се намери „някой достатъчно хитър да измами това момче“ — каза по-късно той. „Никак не се срамуваше да влезе в ресторанта с всичките бутилки. Аз никога не бих могъл. Много бих се срамувал. Но хората в хотела се отнесоха добре с него — само се засмяха.“ Оказа се, че бутилките струват дванадесет долара и шестдесет цента.

Момчето раздели парите на две, задържа половината за себе си, а другата половина даде на съдружниците си и каза:

— Знаете ли какво? Ще заведа Джони да си напълни търбуха. И моя ще напълня. А вие, момчета, не сте ли гладни?

Дик както винаги беше гладен. Дори и Пери след такъв тежък труд бе огладнял. След време той разказа:

— Домъкнахме стареца до ресторанта и го нагласихме на една маса. Изглеждаше абсолютно същият, както и преди — жив мъртвец. И не продума. Но трябваше да го видите как се тъпче. Момчето му поръча палачинки; каза, че това е любимото ядене на Джони. Той изяде около тридесет, честна дума! С приблизително осемстотин грама масло и килограм сироп. И момчето можеше да излапа същото количество храна. То си поръча само пържени картофи и сладолед и яде много. Чудно е, че не му прилоша от ядене.

Дик, който бе разгледал една карта, съобщи, че Суйтуотър е на повече от сто мили на запад от маршрута, по който той се движи. Маршрутът, който щеше да ги заведе в Лас Вегас, Невада, през Ню Мексико и Аризона. Това беше истина, но за Пери беше ясно, че Дик иска да се отърве от момчето и стареца. Целта на Дик беше ясна и за момчето. То учтиво каза:

— О, не се тревожете за нас. Тук спират много коли. Ще намерим някоя да ни вземе.

Момчето отиде с тях до колата, като остави старецът да изгълта нова порция палачинки. Ръкува се с Дик и с Пери, пожела им всичко най-хубаво за Новата година и махаше с ръка, докато колата се отдалечаваше в мрака.

Сряда вечер, 30 декември, беше паметна за семейството на детектива А. А. Дюи. Спомняйки си за нея, жена му по-късно разказа:

— Алвин пееше в банята „Жълтата роза от Тексас“, децата гледаха телевизия, аз нареждах масата за студена вечеря. От Ню Орлеан съм и обичам да готвя и да каня гости, а майка ми току-що ми бе пратила щайга авокадо 17, грах и много други хубави неща за ядене. Реших — ще приготвя студена вечеря и ще поканя някои наши близки, семейство Мърей, Клиф и Доди Хоуп. Алвин не искаше, но аз бях решила. Господи, разследванията можеха да продължат цяла вечност, а той не се е откъсвал за минута, откакто са почнали. Понеже слагах масата, когато звънна телефонът, помолих едно от децата, Пол, да се обади. Пол каза, че търсят баща му, и аз отвърнах: „Кажи им, че е в банята.“ Но Пол не знаеше дали може да отговори така, защото на телефона беше мистър Санфорд от Топика — той е шефът на Алвин. Алвин се обади, наметнат само с хавлиена кърпа. Много ме ядоса — накапа вода навсякъде. Но когато отидох да взема парцал, видях нещо по-лошо. Котаракът, тоя глупак Пит, беше се покачил върху кухненската маса и лапаше салата от раци — плънката ми за авокадотата.

И после Алвин внезапно ме прегърна, притисна ме до себе си, а аз викнах: „Алвин Дюи, да не си полудял?“ Удоволствието си е удоволствие, но той беше мокър, съсипваше ми роклята — бях вече облечена за гостите. Естествено, когато разбрах защо ме прегръща, и аз го прегърнах. Можете да си представите какво означаваше за Алвин да научи, че тези хора са арестувани. В Лас Вегас. Каза ми, че трябва веднага да тръгне за там, а аз го попитах не е ли редно по-напред да се облече. Алвин беше много развълнуван, но каза: „Извинявай, мила, май ти опропастих вечерята.“ Но не можех да си представя по-хубав начин да се опропасти една вечеря. Особено ако това означаваше, че може би много скоро ще заживеем пак като хората. Алвин се засмя — хубаво беше да го чуя как се смее, защото последните две седмици бяха най-тежките. Една седмица преди Коледа тия двамата се появиха в Канзас Сити — дойдоха и си отидоха, без да бъдат заловени. И само веднъж съм виждала Алвин така отчаян — когато малкият Алвин лежа в болницата от енцефалит и се страхувахме, че ще го загубим. Но за това не искам да говоря.

Както и да е, направих кафе и му го занесох в спалнята. Беше отишъл да се облича. Но не беше обул дори чорапи. Седеше на края на леглото, хванал главата си с две ръце, сякаш го болеше. Попитах го: „Какво правиш, да не искаш да хванеш пневмония?“ А той ме погледна и каза: „Мари, слушай, трябва да са тия двамата, трябва! Това е единственото логично разрешение!“ Алвин е смешен. Така беше и когато за пръв път си подаде кандидатурата за шериф във Фини. На изборната вечер, когато почти всички гласове бяха преброени и бе ясно като ден, че е спечелил, той все повтаряше — идваше ми да го удуша: „Е, няма да знаем положително, докато не приключат изборите.“