Трумэн Капоте - Хладнокръвно

Отиването беше лесно. Но сега, на връщане, пътят беше изчезнал. Не се виждаше нищо. Земя и небе бяха се изгубили в снега. Конят затъна до бедрата и се хлъзна встрани. „Аз изпуснах фенера. Загубихме се в нощта. Беше само въпрос на време да заспим и замръзнем. Да, страх ме беше. Но се помолих и почувствах божието присъствие“… Някъде залаяха кучета. Той тръгна към техния лай и видя прозорците на една съседска фермерска къща. „Трябваше да спра там. Но помислих за нашите — представих си мама в сълзи, татко и момчетата се стягат да ме търсят… и продължих. Затова естествено никак не се зарадвах, когато най-после стигнах до дома и видях, че къщата е тъмна, вратите заключени. Всички си бяха легнали и съвсем ме бяха забравили. Никой не можа да разбере защо толкова се ядосах. Татко каза: «Сигурни бяхме, че ще останеш да пренощуваш в града. Боже господи, синко! Кой можеше да помисли, че ще бъдеш толкова безумен да тръгнеш обратно в такава ужасна виелица?»“

Тръпчив сайдеров аромат на загнили ябълки. Ябълкови, крушови, прасковени, черешови дръвчета; овощната градина на мистър Клътър, скъпоценните плодни дръвчета, които бе насадил. Боби, тичайки без определена посока, не беше мислил да идва тук или въобще да приближава фермата „Ривър Вали“. Идването му беше необяснимо и той се обърна да си върви. Но веднага се върна обратно и тръгна към къщата — бяла, солидна, просторна. Винаги му правеше впечатление, приятно му беше да мисли, че приятелката му живее там. Но сега разложението беше почнало да оплита своите паяжини около имота, лишен от грижливото внимание на покойния стопанин. Едно гребло ръждясваше на алеята, поляната беше изсъхнала и непочистена. Онази фатална неделя, когато шерифът извика линейките да вдигнат убитото семейство, колите бяха минали направо през тревата към главния вход — следи от гумите още личаха. И къщата на наемния работник беше празна; той беше наел друга квартира за семейството си, по-близо до Холкъм. Никой не се изненада, защото въпреки слънчевото време Клътъровият дом изглеждаше засенчен, притихнал, заглъхнал. Но когато Боби мина край хамбара и ограденото зад него място за добитък, чу свистенето на конска опашка. Беше Нансиният Бейб, послушният стар кон със светложълта грива и тъмновиолетови очи, прилични на прекрасни теменуги. Като го хвана за гривата, Боби потри буза о врата на Бейб — Нанси често правеше така… И Бейб изцвили. Миналата неделя, последния път, когато беше ходил у Кидуелови, майката на Сю беше споменала Бейб. Мисис Кидуел, тази странна жена, стоеше до прозореца и наблюдаваше как здрачът бавно пада върху ширната прерия. И неочаквано каза:

— Сюзън? Знаеш ли какво виждам постоянно? Нанси. Яхнала Бейб. Да идва насам.

Пери ги забеляза пръв: момче и старец. Носеха торбички, бяха облечени само в работнически комбинезони и тънки басмени ризи; въпреки студеното време, пронизващият тексаски вятър и праха те стояха край шосето и чакаха.

— Хайде да ги качим — каза Пери.

Дик не беше съгласен. Нямаше нищо против да помага на пътници на автостоп, но при условие че имат вид на хора, които могат да си платят пътя, поне „да бутнат за един-два галона бензин“. Но Пери, малкият, великодушен Пери, винаги тормозеше Дик да взема най̀ никакви, най-жалките. Накрая Дик се съгласи и спря колата.

Момчето — с живи проницателни очи, набито, къдрокосо и приказливо, на около дванадесет години, се разсипа от благодарности, но старецът, с жълто набръчкано лице, с мъка се довлече до задната седалка и се отпусна на нея, без да продума. Момчето каза:

— Не знам как да ви благодарим. Джони едва се държи на краката си. Не сме се возили от Галвестън насам.

Пери и Дик бяха напуснали този пристанищен град преди един час. Прекараха там цялата сутрин, обикаляха разни параходни агенции да търсят работа като моряци. Една компания им предложи веднага работа на танкер, който заминаваше за Бразилия. Двамата щяха да бъдат сега на път, ако бъдещият работодател не бе разбрал, че ни единият, ни другият има профсъюзни документи и паспорт. Необяснимо защо, разочарованието на Дик беше по-голямо от разочарованието на Пери.

— Бразилия! Ами те там строят сега нова столица! Съвсем нова! Представи си, ако бяхме отишли от самото начало! Там всеки глупак може да натрупа пари!

— Къде отивате? — обърна се Пери към момчето.

— Суйтуотър.

— Къде е Суйтуотър?

— Ами… някъде в тая посока. Някъде в Тексас. Този тук, Джони… е моят дядо. Има сестра, която живее в Суйтуотър. Поне се надявам, че е там. Мислехме, че живее в Джаспър, Тексас, но като отидохме там, казаха ни, че тя и семейството й се преместили в Галвестън. Но и в Галвестън я нямаше — една жена там каза, че отишла в Суйтуотър. Дано, дано, боже, да я намерим там! Джони — продължи то и затърка ръцете на стареца, сякаш да ги размрази, — чуваш ли ме, Джони? Возим се в хубав, топъл шевролет — модел 56.